Имало едно време двама братя. Казвали се Гоздьо и Гудьо. Живеели щастливо със семействата си по планинските склонове на Родопа планина. Около 1670 г. по-малкият брат заминал с овцете по Беломорието. След като се върнал, разбрал, че брат му е приел мюсюлманската вяра. Двамата братя дали имената на две съседни села – мюсюлманското село Гоздевица и християнското Гудевица.
Селата се намират в Родопите, в Смолянска област, на границата с Гърция. На километър от село Арда в посока Гърция пътят свършва, а няколко къщи самотно са накацали по планинските склонове.
В християнското село Гудевица живеят около десетина души. Спираме на нещо като разширение в началото на селото и веднага от близката къща се подава белокоса усмихната глава. Баба на около 80 години ни поздравява, пита ни как сме се озовали тук и ни кани в двора си да видим колко са ѝ хубави тиквите и мушкатото. Не само че са хубави тиквите и мушкатото, но и розите, и чемширът, и останалите цветя в градината ѝ са чудни.
Срещу портата на новата ни приятелка има чешма и две табели. Едната ни сочи пътя към връх Ком (родопския), а другата води до читалището на селото „Бъдеще сега“.
Пътеката към връх Ком е тясна и на места стръмна. Преминава през гората, а от върха не се открива гледка, тъй като е сред дърветата. На самия връх е параклисът „Св. Петър“, който хората от близките села някога посещавали на Великден.
Решаваме, че първо ще отидем до читалището, табели за което виждаме на много места по пътя.
Читалище „Бъдеще сега“ се намира в сградата на старото читалище на селото, което някога е било и училище. Там е учила от 1-ви до 4-и клас и народната певица Валя Балканска. През 2006 г. Теодор Василев купува сградата и с помощта на доброволци изцяло я ремонтира. Читалището се занимава с различни дейности в областта на неформалното обучение и екологията, сред които лагери за деца и младежи, обучение чрез игра, работилници, курсове, семинари, екологично строителство и много други занимания сред природата.
Докато ние сме в района на читалището, забелязваме, че около него кипи усилена работа, независимо, че е почивен ден. Вместо да се отдадат на летните слънчеви лъчи, млади хора присаждат цветя в големи сакции и ги подреждат.
Близо до читалището се намира църквата „Св. Пророк Илия“. Някога на същото място имало параклис, а според най-старата легенда той е построен от местен човек, на когото насън Богородица заръчва да направи църква.
Църквата „Св. Пророк Илия“ е изградена през 1882 г. от хората от селото, а камбаната е подарък от Гърция. Храмовият празник е на Илинден и тогава местни, хора от съседни села и гости от България и чужбина се събират на курбан за здраве. Близо до църквата се намира аязмото, чиято вода, според местните, лекува болести на очите.
Освен няколкото младежи, които присаждат саксии пред читалището, в селото не се виждат хора. Спокоен летен следобед. Докато се разхождаме по селските пътеки, тук-там някоя кокошка рови из тревата, а котета проточват вратлета иззад дърветата и със смесица от страх и любопитство ни разглеждат. Ябълки, малини, тикви, аромат на цветя и билки. С две думи – селска идилия. От най-спокойните и най-цветните.
Пътеката за съседното село Гоздевица е в посока връх Ком. Разстоянието между двете села е по-малко от километър.
И ако в Гудевица живеят десетина човека, в Гоздевица вече няма никого. В една от къщите в началото на селото, тече вода от чешмата в двора. Оградата е почти съборена, видимо е, че няма човешко присъствие. Завъртаме крана и продължаваме.
Село Гоздевица нашумя преди години с разказа „За петата ракия или колко е хубав животът“ на Георги Бърдаров. В него авторът разказва как при обиколка из Родопите през лятото на далечната 2005 г. с негови приятели случайно попадат в селото. Там срещат дядо Стоил и присядат с него на ракийка и сладки приказки на дървената маса, която той изнася и слага на обраслата с треви пътека, била някога улица. За съжаление петнадесет години по-късно вече няма кого да срещнеш в селото. Няма го и дядо Стоил. Къщите са олющени, с паднала мазилка и изпочупени прозорци.
А някога селото кипяло от живот, хората си имали поминък, събори, храм. Може би единственото непроменено нещо е ароматът на мащерка, който се носи наоколо. Чистият родопски въздух също, както и гледките, които лекуват очите.
На връщане събираме мащерка и паднали листа във всякакви цветове. Докато вървим по пътеката си мисля за преходността на живота, мечтите и плановете, които всеки човек има „за някога в бъдещето“. Пък то бъдещето е зад завоя и всеки момент ще го подминем и ако само отлагаме, в един момент ще се обърнем назад и ще видим едно пусто село.
Огледалото на Мира 