През 1636 г. трима албански преселници християни от село Виткучи пристигат в селото и се установяват в него. Били мандраджии и затова селото се нарича Мандрица. Някога селото кипяло от живот с близо 4-те си хиляди жители, от които днес са останали около 30-ина старци, които все още говорят архаичен албански език. Училища, детска градина, библиотека, киносалон, гинекологичен кабинет, зъболекарски кабинет, мелници, кожарски цех, бояджийница, таханджийница, тухларна, леярна за камбани, бижутерийна и какво ли още не. Основният поминък бил бубарството, цели етажи от големите кирпичени къщи били пригаждани за отглеждане на бубите. Хората живеели добре, били заможни. Освен буби, отглеждали тютюн, сусам и тахан, кози, крави и овце. Днес от всичко това няма и помен. Унищожено е. Черниците са изсечени и бубарството замира, тютюнът няма кой да изкупува и също почти изчезва като поминък. Младите се изселват в по-големите градове или в чужбина, остават старците, които от година на година намаляват. Единственото, което не е унищожено, е духът на местните жители, които като деца ни се усмихват и радват. Искат да си говорим, да ги снимаме, да ни пеят песни, водят ни в къщите си.
Първо се запознаваме с Димитър, изглежда около 50-годишен. Заговаряме се за политика, води ни до сградата на училището, което е обрасло с храсти и бурени, но все още е красиво. До него се намира другото училище. И двете са изградени изцяло с труд и средства на местните жители.
После срещаме 78-годишния дядо Коце – Поета, както го наричат в селото, а официално е Костадин Гергиев Бейчев – КГБ. Обяснява ни къде е живял, как се е върнал в Мандрица малко преди 70-годишния си юбилей, как го е отпразнувал с приятелите си в селската кръчма, която отдавна не работи, а приятелите вече ги няма. Има две дъщери – едната живее в Англия, а другата в Стара Загора, и трима внуци. И макар и той да говори за кипящия живот в селото преди и разрухата днес, няма самосъжаление или оплакване, а спомени за един достоен живот. Започва да реди стихове – за прехода, за селото, за живота си и така откарваме час на пътеката с него.
.
През последните години село Мадрица става популярно, главно заради построения през 2012 г. хотел в центъра. Местните се хвалят с него и често посядат на кафенце в градината към ресторанта. Там заварваме на следващия ден и баба Султана с още три баби след традиционното им неделно посещение на църквата. Разпитват ни дали сме намерили меандрите на Бяла река, как е било, къде ще ходим през следващите дни. Отново усмивките са на лицата им, докато една през друга ни разказват нови неща.
Така разбираме, че в Мандрица са снимани сцени от филма на Мариус Куркински – „Засукан свят“, където участват и местни жители, както и още един филм. Разбираме и че преди няколко години в селото си купува къща англичанин, който е художник, и почти през цялата година живее в Мандрица. А баба Султана и Коце Поета са „звездите“ на селото и често ги снимат за различни предавания по телевизиите .
Много от къщите са изоставени, някои са частично или изцяло разрушени. Една от изоставените къщи, която се намира на площада в центъра, е тази на д-р Атанас Пейкидис. Къщата е много красива – с резбовани тавани и балкони от ковано желязо, а на приземния ѝ етаж се намирала гинекологична клиника на д-р Пейкидис.
Църквата „Св. Димитър“ се намира в центъра на Мандрица и е построена през 1835 г. Близо до нея през 1860 г. е изградена камбанария с височина 15 метра. В селото се намира и църквата „Св. Неделя“, която е построена през 1708 г. и е една от най-старите в Източните Родопи.
Районът около село Мандрица е много интересен. Дива природа, красота, тишина. Съвсем близо са меандрите на Бяла река – защитен район, в който се срещат редки животни и растения. Безлюдните пътища и пътеки са подходящи за каране на колела, наблизо са и много антични, културни и религиозни забележителности – вила Армира, крепост Лютица, Атеренски мост над река Армира, тракийски гробници, могили, долмени и стари църкви до селата Долно Луково, Свирачи, Плевун. През 2004 г. село Мандрица е включено в туристическия маршрут „Културни и исторически мистерии на Източните Родопи“.
На тръгване от Мандрица се разделяме със старците като с близки роднини, махат ни, подават торбички с ябълки и листчета с рецепти за сиропи. Наоколо смокинови храсти, черен бъз, къпини и сливи преливат от плод. А аз си давам сметка, че макар и тънещо в разруха, в село Мандрица има повече живот, отколкото напоследък ми се е случвало да срещна.
Огледалото на Мира 