Да откриеш Калиманица

Връщаме се от село Калиманица. Започвам настървено да търся в разказите на Йордан Радичков описания и истории за селото. Докато впечатленията ми са пресни, искам да го усетя чрез сетивата на Радичков. Прочитам пътеписа „Горда Стара планина“, разказите „Спомени за коне“, „Църковното настоятелство“, „Последно лято“. Свива ме под лъжичката. Колко много болка носят едни на пръв поглед чудни описания на треви и ливади, птици и хора. Дали пък, ако селото не беше насилствено разрушено, сега нямаше да е още по-тъжна гледката на самотни и порутени къщи – паметници на поколения животи и мълчаливи обвинители на времето ни? Щеше ли родната и любима на Радичков Калиманица по естествен път да се превърне пак в безлюдно място като родопското село Жерка и много други села, дори и да не беше разрушена? Нямам отговор.

„Моето селце живее в предпланините на Стара планина, прехранва се от плодовете на една педя земя и се размножава според прищевките на съдбата. Във всяко едно начинание го ръководи съдбата, но мисля, че селцето я направлява. Къщи и улици са потопени в мирова светлина, а и самото то излъчва от себе си мирова светлина. Околностите му врат от каква ли не твар — охлюв, циганско петле, пчелояд, зелен гущер, таралеж, костенурки, лете синорите се покриват с развети змийски ризи, наричани от народа змийски съблекла, лисица, заек и язовец, сури вълци, дива котка, а когато липите цъфтят, селцето и котловината по цели нощи се обгръщат в студената, но тайнствена светлина на любещи се светулки. Жените на селцето стават тогава по-женствени, а усмивките им — по-загадъчни.“

Из „Спомени за коне“, Йордан Радичков

Съществувало до 1984 г., днес от село Калиманица не е останало почти нищо. Останали са само три неща: незавършена църква, паметник и вековен дъб. През 70-те години на XX век започва изселване на жителите, което продължава до 1984 г. Когато започва изселването, в селото живеят 470 души и има 90 къщи. Хората са изселени в съседните градове Берковица и Монтана (тогавашен Михайловград), а къщите са разрушени с булдозери. Причината е предстоящият строеж на язовир Огоста. Дали поради грешни изчисления или по друга причина, но водите на язовира така и не достигат до Калиманица.

Мъката и любовта на писателя към изгубения му роден край е описана в много от произведенията му.

„Бедно мое родно село!….Заличиха го от списъка на населените места и оттогава насетне там започна да расте само дива трева и коприва… Аз все мисля, че моят край е уникален и че хората не знаят за него, че съм длъжен чрез средствата на прозата да мога да разкажа повече за този край. За да могат повече хора да научат за него. Дълбоко в себе си съм убеден, че когато ние се обръщаме, когато записваме нещо на книга, по този начин му даваме безсмъртие… Където и да се намирам, моят роден край винаги се изпречва напреде ми…“

Из пътеписа на Йордан Радичков „Горда Стара планина“

За Калиманица тебела няма. Мястото вече се обозначава като местност, а не село. Трудно го намираме. Решаваме, че с питане на местните ще е по-лесно. Както се оказва по-късно, когато питаме първия човек накъде е селото, сме на не повече от 5-6 км от него, но явно почти всички, които питаме, незнайно защо, ни пращат към село Живовци – другото изселено село. За разлика от Калиманица, водите на язовир Огоста достигат до Живовци. Църквата на селото е известен обект за снимки, тъй като понякога водите на язовира я покриват донякъде. И явно всички решават, че искаме да отидем там. Така вместо няколко километра изминаваме 40 км и правим пълна обиколка на язовира. Следващите хора убедено ни пращат по разни пътеки и черни пътища, които всъщност и до Живовци не водят, а до различни части на язовира, където рибари си ловят.

На поредния черен път, по който ни пращат, се разминаваме с кола с монтанска регистрация. Питаме дали това е правилният път, за да не се окажем отново на грешно място, и то не защото не ни се разхожда – районът около язовира е много красив и с удоволствие бихме обикаляли, но вече е почти 6 и половина вечерта и се притесняваме, че като стигнем до селото ще е тъмно и няма да видим нищо. Шофьорът е около 70-годишен. Съобщава ни, че сме на грешен път и че няма как да ни обясни къде точно да завием и затова ще ни заведе до правилното разклонение. Повежда ни, ние сме доволни, че най-накрая ще намерим селото. Стигаме разклона, човекът ни казва да караме само направо и ще стигнем точно до църквата. Благодарим и продължаваме. Пътуваме няколко километра. Краят на пътя е пред нас и там църква няма, а отново рибари, кротко ловящи риба в язовира. Няма какво да направим, освен да попитаме и тях. Отново се оказва, че са ни пратили в Живовци и църквата е на около километър и половина оттам, където сме, но в момента язовирът е залял пътя. Рибарите ни съобщават, че Калиманица е на около 20 км и ни обясняват как точно да стигнем. Няколко пъти потвърждаме, че искаме да стигнем до Калиманица, а не до което и да е друго село, макар и да знаем, че там няма нищо. Уверяват ни, че това е пътят и с последна надежда тръгваме.

Въпреки че няма табела за Калиманица, по описанията на рибарите лесно намираме мястото. И тогава разбираме, че сме направили пълна обиколка на язовира, вместо да изминем само няколко километра. Но пък така виждаме неща, които иначе щяхме да пропуснем – пейки, от които се открива изумителна гледка към целия язовир; останки от хидропарк; язовирната стена, по която като птици са накацали хора – явно популярно място за срещи; срещаме костенурка, после таралеж и накрая змия.

Часът е 8 без 15 вечерта. Имаме поне час, преди да се стъмни. Движим се бавно по тесен път, от двете страни на който се редуват гори и поляни. През отворените прозорци на колата усещаме аромат на билки, птици пеят и прелитат съвсем близо до нас.

Предвид факта, че селото е разрушено преди повече от 30 години, пътят надали е ремонтиран скоро. Дупки има тук-там, но като цяло е в добро състояние. Пътища, които се ремонтират всяка година, изглеждат много по-зле.

От дясно виждаме незавършената църква на Калиманица. Радичков пише за нея в разказа „Църковно настоятелство“. По това време не се търсят много строителни работници, а във всяка втора къща има зидар и тухлар. Затова всички на драго сърце посрещат решението на църковното настоятелство за изграждането на храма. През първите седмици работата тръгва много добре, но в един момент се случва нещо, което обърква, както зидарите, така и църковното настоятелство. През деня зидарите градят, а всяка нощ някой разрушава построеното. Слагат пазачи през нощта, но никой нищо не вижда, а всяка сутрин отново църквата е разрушена. Решават, че мястото е прокълнато и според поверието вграждат сянка на петел, но и това не помага. Накрая се изяснява, че не нечиста сила разрушава зидарията, а самите зидари го правят, тъй като в онези години намират трудно работа. Църковното настоятелство също разбира кой събаря зидарията, но се надява, че чрез историята за прокълнато място и поверието за вграждането на сянката, хората ще станат по-набожни. „Пък то как може един народ да стане по-набожен, когато през деня зида църквата, а през нощта руши зидарията?“, завършва разказа Радичков.

Странно нещо. Оказва се, че точно църквата, която така и не е завършена, е едно от малкото останали неща.

Докато правим снимки на църквата, птици се надпяват, а яркожълта авлига каца съвсем наблизо.

На няколко метра от църквата е „центърът“ на някогашното село. Там се намират и другите две останали от Калиманица неща – паметник, а зад него – вековен дъб.

Паметникът е в чест на загиналите войници, родени в селото, които участват в Септемврийското въстание през 1923 г. и в битката при Драва през 1945 г. по време на Втората световна война.

Дъбът зад паметника в момента е на около 385 години, някога е бил в двора на училището. Висок е 25 метра и е от вида „летен дъб“. Когато Радичков идвал в района, често оставал при дървото.

До скоро наоколо е пусто, но сега има овощни градини, стопанство и фургон за пазач. Докато ние сме там, пазач няма. Компания ни правят единствено куче и котка, които ни следват навсякъде.

„Сто пъти да се връщам назад, не бих могъл да нарисувам селцето изведнъж, да застане то като герб пред очите на читателя. Може би само Омировият Хефест, изковал щита на Ахила, би могъл да изкове този герб, убеден съм, че ще му стигнат сили да изкове такъв герб, но съм и убеден, че все нещо ще пропусне да сложи…“

Из „Спомени за коне“, Йордан Радичков