Изгубени в превода или в търсене на термалните извори „Елефтерес“

Дори и “на море”, когато се предполага, че човек се излежава на плажа с книга в ръка, ни е трудно да се задържим на едно място. Не че не правим и това, но и непрекъснато търсим места за разглеждане и разхождане.

В интернет попадам на снимки от “топли извори Елефтерес”. Ето къде ще се разходим. Мястото изглежда красиво, разположено е в зелена долина, освен това прочитам, че водата помага за ревматизъм, артрит, кожни и гинекологични проблеми, както и за отпускане на мускулите и успокояване на нервната система. Идеално – точно за нерваци като нас. А и напоследък ми се посъбраха и няколко травми.

Потегляме в посоката, която ни води GPS-а. Изглежда съвсем близо, на около 20 км. Красиво е, пътят се вие покрай морето, редуват се маслинови, гроздови и ябълкови гори. И хоп, стигаме. В Елефтерес няма никакво движение, нищо не работи. Няма кого да питаме за топлите извори. Единственото работещо нещо е сладкарница. “Принудени” сме от обстоятелствата да влезем (за да питаме, не за друго☺). Сдобиваме се с различни сладки неща, особено много ми харесват портокаловите корички, обвити в шоколад. Е, питаме все пак и за изворите. Показвам ги на снимка на продавача, който не говори никакъв английски, но от възклицанията и енергичното му въртене на глава, става ясно, че изобщо не сме на правилното място. Вече сме на вратата, когато продавачът съзира през витрината друг мъж, който точно излиза от колата си, и с победоносен вик и показалец, насочен към него, ни известява “инглис, инглис”. Човекът вече се е отдалечил по безлюдната улица. Втурвам се след него като някакъв сериен убиец, с вдигната ръка с телефон в нея и крясъци. Човекът спира и се обръща стреснато. Питам го за мястото, показвам и снимката и предвкусвайки отговор на брилянтен английски, чувам “еееее, но, но, еее, но, но, еее, но, гоу, гоу, но”. Като вижда недоумяваща ми физиономия, вади неговия телефон, написва нещо на гръцки и доволно ми го показва. Единствено разбирам, че “нещото” е на 33 км. Все пак с още няколко “еее, гоу, гоу, ееее”, между които се прокрадва Елефтерес и Неа Перамос, някак се разбираме, че въпросните извори са на друго място, което също се казва Елефтерес и е близо до Неа Перамос. Митко задава нова точка за посока, а аз обмислям дали да не посетим обратно сладкарницата за още от портокаловите корички с шоколад.

Всъщност попадането ни в този град си беше много приятна грешка, защото мястото се оказа много хубаво.

Отново по пътя е много красиво. Докато се любуваме на поредните маслинови и ябълкови гори, пред нас се явява табела Елефтерес. Супер! Няма как вече да не намерим изворите. Правим няколко тура за овации в града в очакване на табела, която да ни насочва към изворите или в краен случай към сладкарница с портокалови корички с шоколад. Но уви, нито едното, нито другото. И когато почти приемаме идеята, че няма да си излекуваме нервите и ще си ходим с ревматизъм и артрит, пред нас в далечината се явява като видение достолепен старец с бяла коса и брада, с широкопола шапка, бял панталон и светлосиня риза. Нещо средно между Петър Дънов и Омар Шариф. Доволно плясвам с ръце. Ето, това е нашият човек, няма как да не знае английски. Спираме до него, отварям прозореца и, ухилена до уши, питам за изворите. Човекът също се усмихва и когато вече очаквам да се разлее английски с акцент на Омар Шариф, чувам: “шпрехен зи дойч?” Е, не, откъде този старец насред гръцките полета, го измисли тоя немски?! Пак се почва ръкомахане, снимки, ние гледаме тъпо, човекът гледа умно, а изворите отново стават мираж. Когато Митко казва нещо от рода на “васер, минерал васер” човекът радостно казва: “о, йа, йа, васер, супермаркет” и сочи един магазин наблизо. Явно решава, че сме жадни и спираме хората по улиците, за да се обясняваме по половин час с тях откъде да си купим вода. После започваме да му показваме с ръце, че искаме да плуваме във въпросната васер, а не да я пием, и той пак радостно възкликва: “о, йа, йа” и ни сочи морето пред нас. Не е лесно – както има една приказка: заболяха ме ръцете да говоря на немски ☺.

Все пак отиваме до магазина да си купим нещо. Там освен продавача, съзираме и младо момиче зад бюро, да пише на компютъра пред нея. Охо, ето кого ще попитаме. Питаме и о, магия! Момичето ни отговаря на английски! Дотук добре, но ни обяснява, че изворите не са и тук. След като се загубваме още на първия завой в обясненията ѝ, хваща лист и химикалка и започва да чертае. Въоръжени с чертежа и нов вид сладки, този път със сладоледов пълнеж, отново тръгваме по следите на изворите. Стигаме до първа точка от рисунката, обаче оттам нататък пътят изобщо не е така, както ни го нарисува момичето. Продължаваме по единствения възможен път пред нас. Чувстваме се като Дейвид Ливингстън в търсене на извора на река Нил. Така и си е умрял човекът, без да го намери, въпреки че е открил стотици други обекти, включително водопада Виктория, който кръщава на английската кралица. Както и да е, да не се отклонявам. Няма за нас термален извор, няма лек за изпилените ни нерви и изкривени вратове и гърбове. Здравей, артрит, здравей, ревматизъм.

Пътуваме си бодро по пътя, неясно закъде, но пътят се изкачва нависоко и има красиви панорамни гледки към морето. Затова решаваме, че ще попътуваме още малко в тази посока и после ще търсим пътя към нашето село. Поне него си го знаем кое е. След малко виждаме на пътя спрял тракторист. Дали пък да не го попитаме и него? Спираме, Митко излиза и го пита, трактористът сочи в обратната посока и дочувам: „пенте, пенте, строфи, паралия, пенте“. Добре, на 5 км да завиваме към плажа. Ами да, да се приключва тая мъка вече и да отиваме на плаж. Само че решаваме да си ходим на плажа в нашето село и тръгваме по стария път за Солун.

Вече не търсим нищо, пътуваме си волно и щастливо, говорим си за някакви неща и хоп, на 15 км преди нашето село изведнъж табела надясно: Минерални извори Елефтерес – 1 км. Е, хубава работа. Какви са тия извори, които се казват Елефтерес, дето не се намират в нито едно място с име Елефтерес. И на всичкото отгоре, съвсем близо до нашето село. Завиваме надясно и след малко стигаме до разширение с две спрели коли. Спираме и ние. От едната кола с гръцки номер излизат двама дядовци, препасани с хавлии. От спортна злоба си задавам въпроса за изворите, придружен от снимката. И чувам: „парле ву франсе„? А, не – това е някакъв абсурд, егати полиглотите в тая Гърция. Как не попаднахме на някого с английски, руски или арабски. И испански става. Стига толкова, но пасаран☺! Няма къде да са другаде тия извори. Грабваме си хавлиите и се шмугваме в зелената гора пред нас. И о, чудо! Единият от изворите е пред нас. Малко по-късно установяваме, че изворите са общи четири и са на близко разстояние един от друг. Дядовците вече блажено са се настанили. Настаняваме се и ние до тях. Невероятно блаженство се разлива по телата ни. Водата е доста топла, под краката ни извират малки гейзери, а отгоре като водопад от няколко места се изливат силни струи. Сбогом, артрит, сбогом, ревматизъм. Дейвид Ливингстън, пукни се от яд – нашите извори си ги намерихме☺! Единият старец ме поглежда усмихнат и вдига палец нагоре: „гууд“? „Уи, уи“, отговарям аз и блажено притварям очи.

P.S. Ако сте в района на Кавала и все пак искате да отидете до изворите, те се намират на около 45 км от Кавала като тръгнете по стария път за Солун. Има отклонение надясно за термалните извори при табелата: Солун – 123 км, Термални извори Елефтерес – 1 км. Тръгвате надясно и това е ☺.