„Царската гара“ в Казичене

Много обичам влакове и гари. Заради много неща. Заради София-Лакатник през една дива лятна ваканция, когато си бяхме харесали тази отсечка и пътувахме дотам през ден, и белите скорпиони под почти всеки камък около Лакатнишката гара; заради София-Бургас в най-ранните ми детски спомени, когато още нямахме кола и ходехме на море в Созопол с влак; заради нощния влак от Кайро до Асуан (12 часа) или Луксор (9 часа), когато си в удобен спален вагон, но не спиш, а слушаш музика и наблюдаваш силуетите и тук-там светлини в египетската нощ; заради дневните пътувания по същия маршрут, когато прекосяваш Египет и през целия път се движиш по поречието на Великата река; заради влаковете през май във френския юг и хилядите цветя, които можеш да помиришеш дори през стъклото; заради книгите и филмите с влакове и гари; заради влака „Ориент експрес“, на който не съм се качвала, но само като чуя за него ме обзема приключенски дух; и заради още много „заради“.

А през 1919 г. влакът „Ориент експрес“ минава точно през „Царската гара“ в Казичене, за която става въпрос в публикацията. Ако обаче сега мине отново оттам, ще види една полуразрушена, изтърбушена постройка, която въпреки опърпания си вид, продължава като стара аристократка да отстоява правото си на съществуване. Засега.

Историята на „Царската гара“

Не се знае кой е архитектът, нито точната година, през която гарата е построена, но вероятно е между 1906 г. и 1908 г.

През 1906 г. на 9 км от София княз Фердинанд купува стария турски чифлик „Чардаклия“ от хаджи Боне Петров. По-късно купува и отделни парчета земя от селяни в околността и на оформилия се голям терен създава красив парк с дървета и храсти от цял свят. Там построява и дворец. Фердинанд е запален любител на орнитологията и решава да кръсти двореца на първата кацнала на покрива му птица. По това време типични за Софийското поле са враните и цяло ято кацат върху двореца. Така той получава името си „Врана“, наричан „Враня“ по време на социализма.

В двореца „Врана“ семейството на Фердинанд прекарва по-голямата част от времето си, там кани и чуждестранните си гости. За да не пътуват гостите прекалено дълго с файтон от Централна гара, ако слизат там, Фердинанд решава да построи гара, близо до двореца. Така в Казичене се появява малка гара, която става известна като „Царската гара“. Оттам теснолинейка отвежда гостите и царското семейство до двореца за не повече от 10 минути.

Първоначално е построена централната част на сградата. През годините гарата е достроявана. В завършения си вид „Царската гара“ представлява красива сграда във виенски стил, с основна част и две крила, с множество орнаменти по фасадата, прозорци във формата на арки, две козирки, чугунени колони, които крепят покрива и козирките, декоративни подпокривни корнизи, керамични подови плочки и множество други детайли и орнаменти. В специални ниши в уютния салон-чакалня има две кахлени печки, които се пускат през зимата. Обособяват се и специални места за царските карети, а през 30-те години чрез заварки е монтирана метална маркиза над южния вход на гарата – съвсем нова технология за това време.

От тази гара през 1908 г. Фердинанд ще отпътува за Велико Търново, където в църквата „Св. Четиридесет мъченици“ на 22 септември е обявена Независимостта на България, а Фердинанд, дотогава княз на България, е провъзгласен за цар.

От същата гара през 1918 г. цар Фердинанд, принуден от обстоятелствата, ще напусне България завинаги. След двете национални катастрофи от Междусъюзническата и Първата световна война, той абдикира в полза на сина си цар Борис III и заминава за Кобург, Германия, където ще прекара остатъка от живота си. По-късно – през 1946 г., пак от същата гара ще отпътува в изгнание и внукът му Симеон II със семейството си, за да не се върне в България повече от 45 години.

През годините „Царската гара“ е посрещала много видни гости, когато са идвали на официално или лично посещение при цар Фердинанд и по-късно при сина му Борис III. Сред тях са английските крале Джордж V и Едуард VIII, немският кайзер Вилхелм II, императорът на Австро-Унгария Карл I, бащата на светската турска република Мустафа Кемал Ататюрк, княгиня Мария Павловна Мекленбургска. През септември 1934 г. на „Царската гара“ пристига и сръбският крал Александър Караджорджевич, само две седмици преди да бъде убит в кървав атентат в Марсилия.

Какво се случва с гарата?

След заминаването на Симеон II и семейството му през 1946 г. гарата е преустроена и сменя предназначение си няколкократно. Става склад, армейски щаб, канцелария на „Топливо“. Отрязана е козирката на входа. До 90-те години успява горе-долу да се запази в прилично състояние, след което е изоставена. Въпреки че гарата би трябвало да е държавна собственост, тъй като попада в сервитута на жп трасето, никой не я стопанисва. Започват разрушения и вандалски прояви. Открадното е всичко, което може да се открадне. Стените се ронят, покривът е пробит и избушен, прозорци отдавна няма. По земята се търкалят бутилки, боклуци, парчета мазилка, вижда се, че някой е палил и огън.

През 2008 г. граждани сигнализират кмета на Казичене Антон Владимиров, че около гарата се случва нещо – има хора и е докарана техника. Когато отива на място, установява, че са дошли да разрушават гарата, въпреки че никой от местната власт не е уведомен за това. Успява да спре процеса и бързо да задейства процедура за обявяване на гарата за паметник на културата, какъвто до този момент не е. Скоро след това, с решение от 25.02.2009 г. „Царската гара“ е обявена за паметник на културата с местно значение. Така гарата е спасена от принудително събаряне, но не и от бавна разруха. Нищо не се е променило оттогава и никой не се грижи за нея. От северната ѝ страна влаковете минават буквално на сантиметри и тресат остатъците от нея, въпрос на време е да се разпадне изцяло.

Мъчително е да се гледа как една такава сграда с бляскаво минало и богата история се разпада пред очите ни. Нищо оригинално не ми идва наум, освен да завърша с едно абсолютно клише – няма как да имаме добро бъдеще, като не пазим миналото си, каквото и да е то, с всичките му грешки и пропуски.

Все пак, въпреки тъжната история на „Царската гара“, ако и вие като мен харесвате влакове и гари, ето няколко идеи за филми с влакове:

– „Без последна спирка“ (2018) – с Лиъм Нийсен и Вера Фармига (психоложката от филма „Другата страна“)
– „Бързият влак Москва-Русия“ (2014) – руски
– „Влак“ (2008) – американски трилър, в който участват и доста български актьори – Валентин Ганев, Койна Русева, Иван Бърнев и др.
– „Влак до Пусан“ (2016) – корейски филм на ужасите
– „Влакът беглец“ (1983) – с Джон Войт и Ерик Робъртс
– „Влакът на ужасите“ (1972) – с Кристофър Лий
– „Влакът трезор“ (1995) – с Уди Харелсън, Уесли Снайпс и Дженифър Лопес
– „Големият влаков обир“ – (1979) – с Шон Конъри и Доналд Съдърланд
– „Дамата изчезва“ (1938) – филм на Алфред Хичкок
– „Дарджийлинг ООД“ (2007) – с Ейдриан Броуди, Оуен Уилсън, Натали Портмън
– „Императорът на Северния полюс“ (1973) – с Лий Марвин
– „Малък обир на влак“ (1984) – бивша Югославия
– „Мистериозният влак“ (1989) – със Стив Бушеми
– „Момичето от влака“ (2016) – с Емили Блънт
– „Неудържим“ (2010) – с Дензъл Уошингтън
– „Непознати във влака“ (1951) – филм на Алфред Хичкок
– „Нощен влак до Лисабон“ (2013) – с Джеръми Айрънс
– „Нощен влак до Мюнхен“ (1940) – с Маргарет Локууд и Рекс Харисън
– „15:17 до Париж“ (2018) – филм на Клинт Истуут
– „Полярен експрес“ (2004) – с Том Ханкс
– „Последният влак от Гън Хил“ (1959) – с Кърк Дъглас и Антъни Куин
– „Проходът Касандра“ (2018) – с Мартин Шийн, София Лорен, Бърт Ланкастър, Ава Гарднър, Ричард Харис
– „Среднощен влак за месо“ – (2008) – с Брадли Купър, Вини Джоунс, Брук Шилдс
– „Убийство в Ориент експрес“ – стара (1974) и нова (2017) версия
– „Ударът Пелам 123“ (1974) – с Уолтър Матау
– „Хвърли мама от влака“ (1987) – с Дани Де Вито и Били Кристъл