Когато се говори за „отиване на планина“ в представите на човек обикновено изникват планини като Рила, Пирин, Стара планина, Витоша. По-голямата част обаче от общо 227-те планини, масиви, ридове и възвишения в България са непознати и имената им не говорят почти нищо на повечето хора. Но макар и по-ниски, те не отстъпват по красота на високите си събратя и незаслужено остават в сянка.
Една такава планина е Видлич. Намира се в Западна България, между долината на река Нишава и десния ѝ приток Височица, и разделя географските области Забърде и Висок. За съжаление само 10% от тази красива планина се намира на територията на България. След териториалните промени според Ньойския договор от 1919 г. и откъсването на Западните покрайнини от България, останалите 90% попадат на територията на Сърбия. Най-високият ѝ връх е Басарски камен (1375.50 м) и се намира на сръбска територия, а най-високата точка в българската част на планината е връх Вучибаба (1294 м).
На границата със Западните покрайнини, в южните склонове на Видлич планина, се намират селата Връдловци и Голеш, на разстояние 2-3 км едно от друго и на около 15 км от град Годеч. Решаваме да отидем до тях, защото разбираме, че съвсем близо и до двете села има стари манастири и можем да съчетаем разходка в планината с разглеждането им.
Разстоянието от София до село Връдловци е около 60 км, а първият манастир, до който сме решили да отидем, е Връдловският манастир „Св. пророк Илия“. Той се намира съвсем близо до селото – на няма и километър. Оставяме колата в селото и от жп прелеза тръгваме наляво по черен път, който стига до жп линията. От там до манастира вървим по пътека, която се движи над линията.
Правим тази разходка в края на месец май и всичко е зелено и разцъфнало, носи се ароматът на цветя и билки. Както често ни се случва, и тук не срещаме никого. Спокойствие, тишина и безвремие. Това, което ми прави най-силно впечатление обаче, е, че е пълно с пеперуди! Големи, малки, бели, жълти, шарени, всякакви! От детските си години не съм виждала толкова много и разноцветни пеперуди на едно място. В последните метри до манастира леко се изкачваме нагоре.
Връдловският манастир „Св. пророк Илия“ не е действащ, но всяка година на 20 юли, когато е Илинден, хората от околността се събират и правят курбан.
Сегашната църква е изградена върху основите на по-стара такава, но за съжаление няма свидетелства за историята на манастира назад във времето. Черквата е малка, с каменен градеж, отвътре е изрисувана със стенописи.
Около манастира е обрасло с треви и шубраци. Докато отивам да разгледам остатъци от някаква малка постройка на 20-30 метра от манастира, почти стъпвам върху една змия, кротко навила се в треволяка.
Връщаме се по същата пътека до село Връдловци, където сме си оставили колата, и продължаваме към Голешкия манастир. На път за манастира минаваме през село Голеш. То е малко село, разделено на няколко махали.
В центъра на селото се намира църквата „Св. Йоан Кръстител“, построена през периода 1896-1900 г. Тя е с три кубета. За да се построи църквата, трима местни жители ипотекират нивите си и изтеглят заем от банка в Цариброд. По-късно всички жители на селото събират парите, които техните съселяни дължат, и ги връщат на банката.
В една от махалите на село Голеш – махалата Батлак, се намира манастирът „Св. Николай Летни“, към който сме тръгнали. Както и за Връдловския, така и за Голешкия манастир също няма информация кога е създаден първоначално и каква е историята му през годините. Това, което се знае, е, че е възобновен в края на XIX в. след сън на баба Джунка (някои я наричат Джонка) от село Голеш. За нея местните разказват, че яздела кон по-добре от мъжете, че била жена с характер, която всички слушали. Баба Джунка започва да сънува всяка нощ, че до селото има манастир, и да чува глас, който ѝ казва, че трябва да се разкопаят основите му и да се изгради отново. Хората от селото започват да копаят на различни места наоколо, но нищо не намират. Една нощ баба Джунка вижда, че гори огън на хълма над махалата Батлак и веднага буди мъжа си. Той отива да копае и още при първата копка се появява зидът на стар манастир. След няколко дни на мястото намират олтарен камък с текст, който и досега не е разчетен, и оброчен кръст. След няколко години – на 9 май 1896 г., синът на баба Джунка – Цветко, съгражда манастира отново и оттогава на тази дата хората от селото правят курбан пред църквата.
Манастирът е действащ, но няма монаси.
Огледалото на Мира 