Село Жерка – с дъх на забрава

Призрачното село. Селото без хора. Пустото село на високото. Така наричат източнородопското село Жерка, което до 1934 г. се казва Дегермен тепе.

За няколко дни сме в Източните Родопи и решаваме да отидем да го видим.

Селото се намира на 28 км от Джебел и на 45 км от Кърджали. Най-близкото населено място до него е село Кирково и се настаняваме там.

Пътят лъкатуши нагоре по баира, селото е на върха на хълма. Тишината кара ушите ни да запищят. Няма никого освен нас. Мирише на мащерка, която е навсякъде. На места пътят преминава през гората. Вървим бавно и се наслаждаваме на родопските гледки срещу нас и Кирковската река, която се вие в ниското.

IMG_1396

IMG_1207

IMG_1409

На входа на селото ни посреща старо гробище и огромен чинар, на повече от 500 години, който стои като страж. По стъблото и клоните му има брадавици, които според местната легенда са болестите на починалите и погребани хора в гробището. Чешмата срещу дървото си тече, но освен редки посетители като нас, няма кой да отпие от нея.

IMG_1129
Вековният чинар на входа на селото

В село Жерка отдавна няма никого. Последните обитатели са живели тук преди близо 40 години, селото е обезлюдено от 1978 г. Някога в селото кипял живот, хората отглеждали овце, тютюн, занимавали са се с тъкачество, дървообработване, зидария. Причината за изоставянето на селото не е съвсем ясна. Както и на много други места, демографската криза е основен фактор за бързото намаляване на хората и за изчезването на цели села. Казват, че малкото останали в Жерка са слезли в по-ниското село Кирково заради по-лесните условия на живот. Други пък смятат, че причината за напускането на последните обитатели на селото не е по-лесният живот в ниското, а разпространеният от геолозите слух през 70-те години на XX век, че в селото има уранова руда.

IMG_1107
Един от малкото обитатели на село Жерка

Гледам красивите пусти къщи с каменна зидария и си представям как едно време строителите им са си мислели, че там ще живеят децата им, внуците, правнуците. Представям си как деца са тичали покрай къщите, късали са цветя, имали са любими домашни животни, опъвали са одеяла на тревата, яли са филии с лютеница. Как сутрин селото се е разбуждало от кукуригането на петлите и пролайването на кучетата. Жените са шетали из къщите, а мъжете са изкарвали животните на паша. Преди да тръгнем, срещнахме хора в Кирково, които са от Жерка, и като разбраха, че отиваме натам, с умиление и сълзи в очите ни разказаха как са правили люлки и са ги закачали по дърветата и са се люлели по цял ден като деца, как са празнували Гергьовден и други празници, и всички са се събирали. А сега сигурно повечето наследници отдавна са заминали надалеч и никога няма да се върнат. След още някоя и друга година къщите ще се разрушат напълно и ще изличат няколко поколения човешки животи. Мисля си за последния човек, напуснал селото, кой ли е бил той?

Минаваме покрай къща, в чийто двор стои стар вартбург, а в съседната – няколко чифта гумени ботуши са закачени наобратно. Сякаш собствениците току що са се върнали от гората за гъби и са закачили мокрите си ботуши да изсъхнат. Усещането в селото е, че биологично оръжие е унищожило всички хора и животни, а къщите и вещите са останали непокътнати. Все още се вижда и старият трафопост и няколко останали електрически стълба. Има къщи, които са съвсем запазени, има и такива, които са полуразрушени. А природата наоколо не разбира колко тъжно е всъщност това и красотата прелива отвсякъде. Слънцето огрява зелените поляни, небето е като нарисувано от дете – синьо с бели облачета, навсякъде се носят ухания на цветя и храсти. Мушици жужат и птици пеят.

IMG_1175

IMG_1192

IMG_1202

IMG_1204

IMG_1322

IMG_1316

IMG_1323

IMG_1317

IMG_1318

IMG_1342

IMG_1350

IMG_1358

IMG_1327

Обикаляме цялото село, накрая сядаме на една поляна, от която се открива красива гледка към Родопите и далечните села в ниското, и прекарваме там около час.

IMG_1372

IMG_1206

IMG_1376

В района на село Жерка се намира защитената местност „Гюмюрджински снежник“. Тя включва планинския рид Гюмюрджински снежник и връх Вейката, висок 1463 м, който е най-южната географска точка на България и най-високият връх в Източните Родопи на територията на България (най-високият връх в Източните Родопи е връх Орлица, 1483 м, но той се намира в гръцката част на рида Гюмюрджински снежник). Целта на защитената местност е да се опазят последните вековни смесени гори от бук, ела и планински явор в Източните Родопи, както и застрашените от изчезване животински и растителни видове. В Червената книга на България са включени 11 вида растения, сред които тисът, желът и казашката хвойна, както и 5 вида животни – скалният орел, малкият ястреб, мечката, черният и белогърбият кълвач, които се срещат в местността.

По пътя на връщане набираме цветя и мащерка и минаваме през стария римски мост в село Кирково. Изграден е над река Солуцка (по-често я наричат Кирковска река) и е запазен изцяло. Обграден е от вековни елови дървета.

IMG_1402

IMG_1094

IMG_1182

IMG_1061

IMG_1076
Старият римски мост в село Кирково

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.