Много често майка ми използва определението „занзибарски“ като нарицателно за нещо много непознато, далечно и неразбираемо. Прави го по навик и до ден днешен, въпреки че би трябвало вече да не го приема за „края на света“, имайки предвид, че дъщеря ѝ (т.е. аз😊) не само ходи (и се върна), но дори и се омъжи там😊.
Колко пък да е далечен Занзибар? Да видим какво казва вездесъщият гугъл по въпроса – по права линия от София, България до остров Занзибар, Танзания са към 5630 км, което при полет без прекъсване, се изминава за около 7 часа. Ей го къде е😊.
Занзибар е най-големият от островите, разположени на Занзибарския архипелаг. Част е от автономен регион Занзибар, който включва както островите от Занзибарския архипелаг, така и прилежащите към тях други по-малки острови. Намира се в Индийския океан, на около 30 км от източното крайбрежие на Танзания. През 1964 г. Занзибар (днешен автономен регион Занзибар) и Танганайка, които дотогава са британски колонии, се обединяват в обща държава, под името Обединена република Танганайка и Занзибар. По-късно през същата година името е променено на Танзания и e съставено от първите срички на двете обединили се държави. Въпреки че е част от Танзания, като автономен регион, Занзибар има собствен парламент, министерства и президент, който е вицепрезидент на обединената държава Танзания.
И така, след няколкоседмичното ни африканско пътешествие, преминало през континенталната част на Танзания, върховете на Килиманджаро и няколко национални парка в Кения, е време и за последната част от нашето приключение – остров Занзибар. За дните, които ще прекараме на острова, дори ще се оженим с Митко. Планирали сме го предварително, на място в хотела ще дойде държавен представител, пред който ще положим подписи, след това, разбира се, ще го отпразнуваме подобаващо😊.
Самолетът от Найроби каца на летището в Занзибар малко след 20 ч. вечерта, полетът е около час и половина. Чака ни усмихнат занзибарец на средна възраст, облечен в канзу (бяла роба) и куфия на главата. Въпреки нахлуващия вятър през отворените прозорци на колата, разхлаждане не се усеща, температурата е над 30 градуса. За секунди ставаме вир вода от влагата.
Занзибар е едно от местата по бреговете на Индийския океан, развили се благодарение на мусонната търговия – от октомври до април в посока от Индия към Източна Африка и от юни до септември в обратна посока. В продължение на векове моряците товарят в своите доу (африкански лодки с едно платно) дървен материал, кокосово масло, черупки от костенурки, слонова кост, а мусонните ветрове издуват платната им и ги отнасят към Арабския полуостров и Индия, от където след това се връщат обратно с подправки, благовония, коприна, фурми.
От своя страна през I-во хилядолетие пътешественици и търговци от Арабския полуостров и Индия започват да посещават източноафриканския бряг. Крайбрежието на днешна Танзания, както и островите от Занзибарския архипелаг стават част от областта Суахилски бряг и т.нар. цивилизация Суахили.
Привлечени от плодородните земи и пълните с риба води, много араби остават и се заселват в Занзибар, женят се за местни жени. Това преливане между културите се вижда веднага – лицата на местните жители са смесица от арабски и африкански черти, а в езика се преплитат различни арабски диалекти и африкански наречия. Самото име на цивилизацията Суахили е видоизменената арабска дума за множествено число на думата бряг, крайбрежие – сауахил.
Ислямът прониква в Занзибар още през 8–9 век, в момента почти цялото местно население изповядва ислям.
Отново имаме късмет да попаднем на приказлив посрещач😊. Докато пътуваме към хотела, на добър английски той потъва в историята на Занзибар през вековете, разказва ни за периодите, през които Занзибар е португалска колония, после част от султанат Оман, германска и британска колония. Разбира се, не пропуска да спомене, че Фреди Меркюри е роден в Занзибар, а ние смятаме да отидем в къщата му още на следващия ден. Това е едно от нещата, за които си мечтая от момента, в който решихме да дойдем в Занзибар.
Както се движим гладко по пътя и дори започвам леко да се унасям под напевите на мюезина, който призовава за вечерна молитва от близката джамия, изведнъж колата започва да се клати и подскача. Завиваме в някакви коловози и ями, „улиците“ са много тесни, на места имам чувството, че минаваме съвсем до къщите (които са всъщност колиби) на хората. И тримата започваме да се оглеждаме леко притеснено къде точно ни води шофьорът и дали не се е объркал в тъмницата, но той бодро продължава да кара напред и да ни разказва за Занзибар. Точно в момента, в който вече сме убедени, че сме закарани някъде, където може би никой повече няма да ни намери, спираме пред една огромна порта.
Пристигнахме, не сме се загубили и не са ни отвлекли😊. Хакуна Матата!
Посреща ни Роуз – германската управителка на хотела. С нея уточнявахме предварително чрез имейли резервациите и организацията за сключването на брак в Занзибар. И тя е от приказливите, черпи ни с плодов коктейл и ни дава ключовете от стаите.
„Стаите“ са всъщност самостоятелни бунгала с по една просторна стая и баня в африкански стил – много дърво, цветни стени, шарени пердета. Усеща се ароматът на тропически цветя, които са разпръснати навсякъде из стаята и банята. Нашето бунгало е върху нещо като вишка на самия плаж, с тераса, през средата на която минава истинско дърво.
И така, сред белия плаж и безкрая на Индийския океан, заспиваме и сме готови за подвизи на другия ден😊.
Огледалото на Мира 