Килиманджаро, Танзания

Там ни регистрират и проверяват за всички необходими документи и разрешителни, след което изкачването започва. Потегляме през т.нар. „дъждовни гори“ единствено с помощник-водача Ник, а всички останали се качват по някакъв друг път с кола и с целия багаж. Навлизаме в гъста джунгла, Ник върви изключително бавно и постоянно повтаря „поле-поле“ (леко-леко), което ще чуваме постоянно през следващите дни. Много е важно човек да се движи бавно, за да може да се аклиматизира добре. Планината Килиманджаро е известна с това, че за кратко време от много ниско се достига до почти 6 хиляди метра височина и въпреки че технически няма трудности при изкачването, според статистиката 1/3 от хората не могат да преминат точката Гилмън (5681 м), точно поради проблеми с височината.

Килиманджаро има пет климатични пояса, в най-ниската част са вулканични плодородни почви, след това – гъсти екваториални гори, по-​нататък са храсти, треви и мъхове, следват вулканични скали и в най-​горната част са ледниците. На тази височина от изкачването, където сме в момента, планинските екваториални гори са с изключително богата флора и фауна. Постоянно правим снимки на уникални дървета, птици, маймуни. Чуват се песни на птички и звуци от други животни, от клоните на дърветата висят странни мъхове, преминаваме през много рекички и потоци, всичко е много наситено и цветно. Чувствам се като герой от филма Аватар на планетата Пандора.

След около 3 часа достигаме до хижа Мандара, намираща се на 2700 м, това ни е първият лагер и ще нощуваме тук. По пътя до хижата спираме само веднъж за 20-ина минути, тогава Ник ни дава и кутиите за обяд – нещо като баничка, яйце, картофи, сок, банан, шоколад, вкусно е.

Мандара представлява комплекс от малки дървени колибки, всяка с по 4 легла, и една по-голяма постройка, където се намира кухнята и също има места за спане. Записват ни имената в регистъра и ни предлагат пуканки и чай. Такава е процедурата всеки път при пристигане. Нас тримата ни настаняват в една от малките дървени постройки. Вечеряме рано – супа, ориз, много чай, зеленчуци, плодове, и правим кратка разходка преди лягане до кратера Маунди за разглеждане на околността, както и за бърз поглед към Кения и Северна Танзания.

Връщаме се обратно в хижата, пъхваме се в спалните чували и лягаме. Почти никакъв сън цяла нощ, голямо въртене пада в спалния чувал, няколко пъти ставам и излизам през нощта. Опитвам се да снимам едни гарвани с много дебели човки, които издават странни прегракнали звуци, но нищо не става в тъмното. На другия ден успявам да ги снимам на дневна светлина. После установявам в гугъл, че въпросните гарвани са Corvus albicollis (White–necked raven). Често ги описват като „гарвани, с болки в гърлото“, ето защо ми звучат като прегракнали.

На другия ден ставаме рано, закусваме, стерилизираме вода с филтъра, който носим, и се отправяме към следващия ни лагер – Хоромбо, на 3720 м.н.в. Преходът е около 4-5 часа, носачите с багажа са тръгнали по-рано, а ние потегляме с водача Стив, помощник-водача Ник и готвача Део. Вече не сме в тропически гори, растителността постепенно намалява и става по-ниска, но има невероятно красиви цветя и храсти. Много разпространено на тази височина е и едно растение, което нарекохме африканска шишарка, иначе латинското му име е Protea kilimandsharica и е изключително красиво.

Правим почивка за обяд и в ранния следобед стигаме Хоромбо. Доста мъгливо и облачно е, температурите са чувствително по-ниски.

Къщичките са същите като в Мандара, има отделни сгради за трапезария и тоалетни. Чисто е, тоалетните постоянно се мият. Багажът и всички провизии се носят от носачи, не се използват животни, обясниха ни, че преди години са използвали магарета и мулета, но често са умирали на Хоромбо, явно рязката промяна във височината не им понася. За да не става претъпкано, всяка група се храни по различно време в трапезарията. Времето минава бавно, вечерята е много рано, около 17 ч. Заприказваме се с един руснак на около 65 години, който се храни по същото време в трапезарията. Екскурзията до Килиманджаро е подарък за рождения му ден от жена му и той се шегува, че явно идеята ѝ е да не се върне повече. В 18 ч. вече е тъмно и към 19 ч. сме си в спалните чували.

Опитваме да четем, играем на някакви игри, унасяме се от време на време, но като цяло за мен и тази нощ минава в полусъница. През нощта духа много силен вятър. На другия ден сутринта ни носят легени с гореща вода, за да се измием, и след това ни викат за закуска в трапезарията. Хапваме омлет, овесена каша, плодове и мед, и отново големи количества чай. За да се избегне височинната болест е изключително важно да се пият много течности. Времето е ясно, няма вятър и мъгли и се открива прекрасна гледка към кратера Кибо и Ухуру. Този ден е определен за аклиматизация. Правим разходка за около 3 часа, с изкачване на 400-500 метра до Зебровите скали и малко над тях, през цялото време се движим в подножието на внушителния кратер Мауензи, гледките са уникални.

Отново вечеряме рано и лягаме. Цяла нощ има буря, духат ураганни ветрове и вали страшен дъжд. Не ми се мисли, ако и през следващата нощ на нашето изкачване времето е такова. На другия ден след миене, закуска и филтриране на водата, събираме багажа и потегляме към Кибо на 4750 м.н.в. – последния ни лагер. Времето е прекрасно, освен влажната почва, няма и помен от снощната буря. Откриват се невероятни гледки към кратерите Мауензи и Кибо. Вървим сред лобелии (lobelia deckenii) и огромни сенеции (dendrosenecio kilimanjari), има и различни видове ниски храсти и цветя.

С увеличаване на височината, растителността намалява и напълно изчезва над 4000 м, има само вулканични скали и камъни.

Преходът до Кибо продължава около 6 часа, правим една почивка за обяд и около 15:30 ч. сме там.

Пием чай, ядем супа и лягаме да спим в едно помещение с още 15-ина човека. Аз отново не мога да спя, под напрежение съм за предстоящото след няколко часа изкачване. На тази височина хората масово чувстват главоболие, дишането е затруднено. Аз явно съм от щастливците, на които тялото понася леко височината и нямам главоболие. Към 22:30 ни викат да се приготвяме, пием отново чай, сипваме по 2 литра вода в кемълбеците и в 23:30 на включени челници тръгваме за върха, заедно с водача Стив и помощник-водача Ник. Носачите остават да ни чакат в лагера. Температурите са много ниски, казват, че са минус 20, има и вятър, движим се много бавно и въпреки че сме облечени дебело, студът се усеща осезаемо. Водата ми замръзва още в началото, въобще не беше добра идея да ползваме кемълбеци в нощта на изкачването. Склонът е стръмен, движим се на серпентини върху заскрежена вулканична пръст и камъни. Пред нас и зад нас се виждат блещукащите светлини на челниците, от време навреме някой се отказва и светлинките тръгват надолу. Вървим няколко часа, аз и Боги се чувстваме добре, Митко започва да диша трудно. Стигаме до пещерата на Ханс Майер (5150 м) и правим почивка. Засичаме там руснака, с когото се запознахме на Хоромбо, легнал е на земята, диша тежко и водачът му му прави масаж на главата. От прекарани няколко пневмонии, Митко има сраствания на дробовете и дишането му става все по-трудно. Продължаваме бавно. Изведнъж чуваме над нас да крещят хора, първоначално не разбираме какво, докато Стив не изкрещява „Lay down, lay down„, бързо се хвърляме на земята по очи и секунди след това покрай нас прелитат няколко големи камъка, последвани от свличащи се сипеи. Изчакваме да спрат, изправяме се бавно, а сърцето ми бие бясно и ще изскочи. Малко над пещерата на Майер, за съжаление на Боги започва да ѝ се вие свят и ѝ потича кръв от носа. Водачът Стив взима решение да не продължава нагоре и двамата тръгват надолу. Аз и Митко продължаваме с помощник-водача Ник. Вода не съм пила откакто сме тръгнали, а и да искам вече няма как, тъй като е замръзнала. На Митко му е все по-трудно с дишането, на няколко крачки спираме. Иска да се откаже, но с Ник го окуражаваме да продължи. Склонът е много стръмен, почти вертикален. Аз се чувствам добре, нямам никакви оплаквания, но ужасно се притеснявам за Митко, лицето и ръцете му са подути, диша много трудно. Ник ми казва да вървя нагоре по-бързо, а той ще продължи бавно с Митко. Оставам с тях, но за да не замръзна се движа по-бързо нагоре и спирам да ги изчаквам. Посрещаме изгрева съвсем близо до Гилмън пойнт (5681 м), изживяването не може да се опише с думи. Тишина, преливащи се оранжево-червено-жълти цветове сред безкрая.

Стигам Гилмън пойнт, след малко и Митко и Ник пристигат. Поздравяваме се с успешното изкачване на кратера. Вече е 7 и нещо, изоставаме с времето и Ник казва, че Митко е изтощен, но ако аз все пак искам да стигна до най-високата точка на кратера, връх Ухуру, трябва много бързо да се случи. Правим снимки, Митко се отправя надолу, а аз и Ник продължаваме към Ухуру. Движим се бързо, почти тичаме на места. Стигаме Стела пойнт (5739 м), 10-ина минути по-късно сме на Леопард пойнт, където през 1926 г. д-р Доналд Лейтъм открива мумифициран труп на леопард, по-късно споменат и от Хемингуей в разказа „Снеговете на Килиманджаро“.

Продължаваме към Ухуру, правя снимки на ледниците, през които преминаваме и в 8:35 съм на върха.

Вълнението ми е огромно, толкова дълго мечтаех за точно това място, благодарна съм, че величествената африканска планина ме допусна до себе си.

Стоим около 15-ина минути и тръгваме с Ник обратно. Движим се бързо, от Гилмън пойнт надолу, за разлика от на изкачване, когато се движехме на серпентини, сега се спускаме и пързаляме директно по сипеите. Водата ми така и не се размразява и не съм пила капка откакто сме тръгнали предишната вечер. Слънцето вече доста сериозно пече, аз съм много дебело облечена, но Ник бърза надолу и нямам време дори да спра да се поразсъблека. Стигаме на Кибо, получавам поздравления от всички за успешното изкачване. Багажите са приготвени за слизане, дават ми супа и чай, съвсем малко почивка и веднага тръгваме за Хоромбо. Въпреки че не съм пила вода цялата нощ по време на изкачването и слизането, въпреки безсънието, съм изпълнена с енергия и не чувствам никаква умора. На Хоромбо пристигаме към 16 ч., настаняват ни отново в една от малките къщички, както преди, и цялата програма се повтаря – чай, пуканки, малко по-късно – вечеря и лягане. Сутринта на 17-ти октомври, след дежурния леген с топла вода за миене, събираме багажите и потегляме. Носът и челото ми са изгорели жестоко от слизането от върха предишния ден. Стигаме Портата Марангу, аз и Митко си получаваме сертификатите за изкачването, купуваме си тениски, шишета и други сувенири и потегляме към Аруша. По пътя спираме да разгледаме един от шарените пазари и към 16 ч. сме си отново в уютното хотелче в Аруша.

Удоволствието човек да се изкъпе с топла вода след 6 дни въргаляне из прахоляци и сипеи е несравнимо! Правим вечерна разходка из Аруша и заспиваме като къпани, съвсем буквално😊.