По следите на пътешествениците от миналото

Древноегипетските храмове не само впечатляват с внушителните си размери и изящество. Те събуждат у нас и онази жажда за приключения и откривателство, която ни кара да искаме да научим повече за миналото и да търсим тайните му.

Релефите и изображенията по стените на храмовете и гробниците разказват истории за богове, фараони и събития от далечни времена. Но ако се вгледаме внимателно, ще забележим, че не само древните майстори са оставили своите следи. Стените пазят и други истории – истории на пътешественици, преминали през тези земи, които не са устояли на изкушението да оставят знак за своето присъствие. Тези издълбани следи – някои внимателно издялани с красив шрифт, други – по-скромни и набързо надраскани, ни отвеждат на друго пътешествие, в друго време. Ако човек е любопитен и се зачете в имената, издълбани по стените, и потърси информация какви са тези хора, пред него ще се открие един съвсем нов свят.

В днешно време никъде по света не се гледа с добро око на дълбаенето и драскането по стените на исторически сгради (а и на каквито и да е всъщност), но в миналото това е нещо нормално. По стените на египетските храмове могат да се видят издълбаните имена дори на Шамполион, Белцони и други познати откриватели, приключенци и учени.

Древният Египет ме е завладял отдавна, но не по-малко ме вълнуват и историите на пътешествениците, които са преминали през тези земи. Интересно ми е какви са тези хора, как са пътували, за да стигнат до Египет, какво са носели със себе си, как са облечени. Представям си ги как стъпват по същите камъни, по които стъпваме и ние днес, възхищават се на същите релефи и изображения и вероятно по същия начин като нас днес се чудят кои са хората били по тези места преди тях.

При последното ми пътуване в Египет направих много снимки на такива издълбани надписи с имена и после поразрових за информация.

Така разбирам, че A. L. Corry, увековечил се през 1818 г. по стените на заупокойния храм на Рамзес II на западния бряг на Луксор (Рамесеума), е контраадмирал Армар Лоури Кори (1793–1855) от Британския военноморски флот. През 1817 г. Кори пристига в Египет заедно с брат си – лорд Белмор от Енискилен, и заедно обикалят из Египет. Графит с издълбаното име на Кори днес се съхранява и в музея Метрополитън в Ню Йорк в храма на Дундур. Това е малък храм от южната част на Египет, който през 1965 г. е подарен на САЩ в знак на благодарност за помощта в спасяването на египетски храмове, застрашени от строителството на язовир Насър. Храмът е разглобен на парчета и транспортиран до САЩ с кораб.

Споменатият брат на Армар Кори – лорд Белмор, е притежател на шхуната „Джеймс Мадисън”, пусната по вода през 1807 г. в Балтимор за обслужване на морската данъчна служба на САЩ. През първите месеци на войната от 1812 г. тя пленява няколко търговски кораба, но през август 1812 г. самата тя е пленена от британската фрегата „Барбадос”. В крайна сметка Британският флот преценява, че шхуната не е годна за въоръжение и е продадена. Така става частна собственост на лорд Белмор, който я прекръства на „Оспри” и я превръща в яхта за семейни пътувания. През 1817 г. яхтата „Оспри” потегля на пътешествие, част от което е и Египет. Пътешествениците са: лорд Белмор, брат му Армар Кори, който е и капитан на яхтата, съпругата на Белмор – графиня Джулиана, двамата им синове, семейният лекар – д-р Робърт Ричардсън, викарият – г-н Холт, и кученцето им Роза.

Любимият ми персонаж от тези, за които потърсих информация, е ексцентричният принц Херман фон Пюклер Мускау. Любим ми е не за друго, а защото съм родена на същата дата като него – 30 октомври. 🙂 Той е немски благородник, художник, градинар, пътешественик, както и автор на книги, посветени главно на пътуванията му из Европа и Северна Африка, публикувани под псевдонима „Семиласо”.

През 1800 г. принц Херман Пюклер постъпва в юридическия факултет на Лайпцигския университет, но скоро изоставя обучението си заради военна кариера. През 1813 г. участва в освободителната война срещу Наполеон, а след нея се оттегля от армията и известно време обикаля из Англия, където освен че посещава театрални постановки и светски събития, се запалва по градинарството и озеленяването.

През 1817 г. се жени за по-възрастната с девет години от него вдовица графиня Луси фон Папенхайм, дъщеря на пруския държавник принц Карл Август фон Харденберг, и макар че бракът продължава само девет години, двамата остават в приятелски отношения и тя му помага в начинанията.

Когато се завръща от Англия, принц Мускау пише книга за престоя си там, която постига огромен успех.

Скоро след това принцът решава да предприеме ново пътуване – този път до Северна Америка, но заради участие в дуел, изпуска отплаването на кораба и плановете му се променят. Вместо Северна Америка обикаля Италия, Франция, Гърция, Турция, Алжир, Судан, Египет, като често изминава дълги разстояния пеша.

През 1837 г. от пазара за роби в Кайро купува 12-годишно етиопско момиче от племето оромо, което нарича Махбуба (на арабски „любимата“). Той я въвежда в европейското висше общество, навсякъде е с нея по време на пътуванията си, живеят заедно и в дома му в Мускау. За съжаление Махбуба умира много млада от туберкулоза, а принцът казва: „тя е съществото, което обичах най-много на света“. Известно е, че Махбуба, чието истинско име е Билили, е в основата на изучаването на езика оромо в Европа, като рецитира и пее традиционни стихове и песни. Погребана е в замъка „Мускау”.

Принц Пюклер живее до 85-годишна възраст. Желанието му е да бъде кремиран, но тъй като по това време кремацията е забранена, прибягва до поредната ексцентричност – завещава сърцето му да бъде разтворено в сярна киселина, а тялото му да е потопено в натриева и калиева основа, така че от него да останат само костите, които са положени на 9 февруари 1871 г. в могила-пирамида в парка в замъка „Браниц”. 

Принцът няма деца и замъците, парковете, имуществото и парите му са наследени от племенниците му, а литературното му наследство отива при писателката Людмила Асинг, която пише биографията му и публикува неговата кореспонденция и дневници.

До смъртта си принц Пюклер се занимава с писане, озеленяване, ландшафтна архитектура, изгражда редица паркове и градини, някои от които съществуват и до днес, като например споменатият замък „Мускау” и едноименният парк (там, където е погребана Махбуба). Днес те са на границата на Германия и Полша, а през 2004 г. са включени в списъка на ЮНЕСКО за световно наследство.

През 2016 г. музеят Bundeskunsthalle в Бон посвещава изложба на ексцентричния принц със заглавие „Градинските пейзажи на принц Пюклер“. Има и рисунки и карикатури, които той създава, но не са публикувани.

Интересен факт е, че днес името на принц Херман фон Пюклер Мускау носи сладолед, който за първи път комбинира три отделни вкуса, подредени един до друг – ягодов, ванилов и шоколадов. Наречен е в негова чест от кралския пруски придворен готвач Луис Фердинанд Юнгиус през 1839 г.

Зад издълбаните надписи  C L Irby и Mangles стоят имената на Чарлс Леонард Ърби и Джеймс Мангълс.

Чарлс Ърби е офицер от Британския флот, участник в Наполеоновите войни. Лошото здраве го принуждава да напусне армията през 1815 г. и през лятото на 1816 г. той напуска Англия в компанията на своя приятел капитан Джеймс Мангълс, с намерението да направят обиколка на Европа за няколко месеца. Но пътуването се удължава и двамата пътешестват до 1818 г. из Близкия изток. Посещават Египет, пътуват по Нил, преминават през пустинята, стигат и до Абу Симбел на юг. След това посещават Баалбек, Алепо, Дамаск, Палмира, долината на река Йордан, Мъртво море, Йерусалим, Палестина, Константинопол. Разболяват се обаче от дизентерия и се налага да отпътуват за Кипър, където да получат медицинска помощ.

През февруари 1825 г. Чарлс Ърби се жени за Франсис, сестрата на неговия приятел и спътник в пътешествията Джеймс Мангълс, чието име виждаме издълбано над неговото в храма на Рамзес II на Западния бряг на днешен Луксор и в гробница в ел-Каб. Той също е офицер от Британския флот и служи по време на Наполеоновите войни. Освен това е натуралист, ботаник и писател.

През 1830 г. Джеймс Мангълс става съосновател и един от първите членове на известното Британското кралско географско дружество.

През 1831 г. Джеймс Мангълс посещава колонията Суон Ривър в Австралия и заедно с братята си Робърт и Джордж, които споделят неговите интереси в областта на ботаниката и събирането на растения, участва активно в ботаническия, градинарския и търговския живот на ранната колониална Западна Австралия.

Няколко западноавстралийски растения са кръстени на членове на семейство Мангълс, включително емблемата на Западна Австралия – anigozanthos manglesii.

Писма и разкази от пътешествията на Чарлс Ърби и Джеймс Мангълс са отпечатани през 1823 г., а Мангълс е автор и на произведения, свързани с ботаника, градинарство и с експедиции в търсене на Арктика.

Това са само кратки истории на няколко имена от стотиците, издълбани по стените на древноегипетските храмове и гробници. Тези имена са като кодове за достъп до един друг свят. Само трябва човек да полюбопитства и да открехне вратата и историите се разкриват една след друга, а търсенето на информация се превръща в истинско приключение. Колко ли интересни неща могат да се научат, ако човек реши по-задълбочено да ги проучи и изследва?! Белгийският автор и фотограф Роджър де Керсмакер посвещава години от живота си в заснемането на графитите в голяма част от храмовете и гробниците в Египет и само снимките на тези надписи и съвсем кратки бележки към някои от тях представляват общо 17 тома (12 тома и 5 тома допълнителни бележки към тях).

Според древните египтяни човек е жив, докато му се споменава името. В този смисъл всички тези хора са успели да се увековечат и да са живи, винаги ще има някой любопитен, който да тръгне по техните следи и да споменава имената им.