На 25 май 1963 г. в столицата на Етиопия – Адис Абеба, 53 африкански държави се обединяват и създават Организацията за африканско единство (ОАЕ), чийто правоприемник става създаденият на 9 юли 2002 г. Африкански съюз. Днес датата 25 май е позната като Световен ден на Африка и се отбелязва с множество празненства из цял свят като израз на толерантност, съпричастност и единство.
За мен Африка е любов от детството. Още пазя тетрадки със залепени и надписани картички с африкански животни и растения и изрезки от вестници и списания с истории за Африка. Любими ми бяха (и все още са) книгите на Бернхард Гжимек и Джой Адамсън, отдали живота си на съхраняването на природата и спасяването на животните, които още по времето, което те са живели през 50-те, 60-те и 70-те, са изглеждали застрашени, а какво да кажем сега, когато с рекордни темпове намаляват и изчезват животински и растителни видове.
Знам, че Африка не е само диви животни, залези и изгреви в саваната, шарени пазари, музика, танци и „хакуна матата„. Макар че масайската дума „серенгети“ означава „безкрайна равнина“ и съвсем точно описва африканския пейзаж, Африка не е и само сафари в някой резерват като Масай Мара или Серенгети. Африка е и бедност, болести, глад, липса на питейна вода, корупция, диктаторски режими, геноцид, суеверия, граждански войни. Но като че ли гласовете от Африка заглъхват още преди да са достигнали до ухото на по-слабо заинтересования от тази част на света масов слушател. А гласове от Африка има и винаги е имало. Известният нигерийски писател и носител на Нобелова награда за литература за 1986 г. Уоле Шоинка пише: „Все още не сме започнали да използваме думи, които да пробиват дупки в душите на хората. Но нека да направим всичко възможно с думи и литературни стилове да завладеем умовете на всички самодоволни хора, като взривим нещо в тях, равносилно с мръсотията на заобикалящия ни свят, към която те са слепи.„
В Световния ден на Африка си мисля за хората, които всеотдайно, неуморно и дълго се борят и защитават своите каузи, свързани с Африка. Като изследователката и писателка Джой Адамсън, която дори заплаща с живота си в неравната битка с бракониерството, убита от бивш неин служител. Като Бернхард Гжимек, който през 50-те години на 20. век, заедно със сина си Михаел, изследва дивата природа на Африка и се бори за опазването ѝ. Пише книги и енциклопедии, представя филми по германската телевизия, най-известният от които – „Серенгети не трябва да загине“, печели „Оскар“ за документален филм. За съжаление по време на снимките Михаел загива едва на 24 години в катастрофа с пилотиран от него самолет. И двамата са погребани в кратера „Нгоронгоро“ в „Серенгети“ в Танзания. Като създателя на десетки научнопопулярни филми за природата Дейвид Атънбъро. Всички те и много други като тях са хора, които отдават своята енергия, време, а понякога и живота си, в защита на дивата африканска природа. Макар и не по произход, всички те са африканци по сърце.
Такава е и световноизвестният приматолог Джейн Гудол – дама, свързана през почти целия си живот с Африка и отдала огромни усилия и труд в изследването на шимпанзетата. В началото на 20-те си години напуска родната Англия и заминава за Африка, за да изпълни своята детска мечта: „Бях на седем. Мисля, че тогава за пръв път реших някой ден да отида в Африка„, така пише Джейн в автобиографичната си книга. Настанява се във фермата на нейни приятели в Кения и започва работа като секретарка. Скоро след пристигането си в Кения се запознава със знаменития палеонтолог и антрополог Луис Лики, станал световноизвестен с откритията си в Олдувайското дефиле в северната част на Танзания, част от резервата Нгоронгоро. Същият, който през 1959 г. намира каменни сечива и череп на примат с предполагаема възраст отпреди 1.75 млн. години. Приматът получава наименованието зинджантроп – Зиндж е средновековното арабско име на Източна Африка. На арабски зиндж означава черен човек и по този начин се обозначават както хората, които населяват Източна Африка, така и самият регион. Името на остров Занзибар на арабски се произнася Зинджибар или Занджибар и също произлиза от зиндж.
Срещата на Джейн Гудол с Луис Лики е от съдбовните. Той веднага разбира, че макар и млада и неопитна Джейн е подходящият човек, който да се заеме с неизследваното до този момент поведение на шимпанзетата в естествената им среда, и ѝ дава пълната си подкрепа в това начинание. Отнема ѝ около две години, докато наблюдаваните шимпанзета свикнат с нейното присъствие и я допуснат до себе си. В крайна сметка тя успява да събере ценна и богата информация за поведението на шимпанзетата. С помощта на Луис Лики, който осигурява финансиране, Джейн е допусната до защита на дисертация за поведението на свободно живеещите шимпанзета и става доктор по етология, без да има висше образование, и то в Кеймбридж – известно с традициите и реномето си учебно заведение. Джейн Гудол става осмият човек в историята на Кеймбриджския университет, на когото е разрешено да защити докторска степен там, без преди това да е преминала през образователните степени бакалавър и магистър.
По време на изследванията си върху поведението на шимпанзетата в резервата „Гомбе“ Джейн Гудол среща първия си съпруг Хуго – тогава фотограф и любител на диви животни, по-късно и той известен етолог, с когото правят сензационни изследвания и върху поведението на африканските хищници, не по-малко ценни от изследванията върху поведението на шимпанзетата.
Без преувеличение може да се каже, че съвременната наука дължи основната част от познанията, които има в областта на поведението на шимпанзетата в естествената им среда, на изследванията на Джейн Гудол.
Повече от 60 години Джейн Гудол изучава шимпанзетата и е първият учен, който дава имена на животните, които изследва. За нея те са Давид, Голиат, Грейбърд, Майк, Джиджи, Фло, Фродо, а не номера, както до този момент е прието. Днес на 88 години, Джейн има излъчването, осанката и говора на активен, буден и все така отдаден на каузите си човек.
В разгара на поредната ковид вълна, през май 2021, имах честта и удоволствието да присъствам на видеосреща с Джейн Гудол, когато тя беше гост на дните на Софийския фестивал на науката. Джейн стоеше от другата страна в директна жива връзка, усмихната, и си говореше с всички нас. Веднага съзрях медальона на шията ѝ с контурите на Африка и извиках от вълнение, тъй като същия нося и аз.
Обичам Африка, пътувала съм из Танзания, Кения, Етиопия, Египет, Мароко, Тунис, спала съм седмици на палатки в пустини и планини, изкачвала съм се по върховете на Килиманджаро, Симиен и Атласките планини, омъжих се на остров Занзибар.
А някой ден, живот и здраве, като се пенсионирам, вярвам, че ще живея край Индийския океан, ще бъда учител по йога на други пенсионери, с които след урока ще седнем край океана да си разказваме истории, а вечер ще танцуваме боси на плажа. Кой знае, защо пък не?
Огледалото на Мира 