Църквата „Св. Николай“ в Дивина махала, Калотина

Имало едно време могъщ български цар. Царувал дълго – 40 години. Водил битки, сключвал мирни договори, развивал търговските отношения и просветния живот на страната, търпял и поражения. Докато управлявал, през страната преминала чумна епидемия и обезлюдила голяма част от българските земи. Това довело до по-лесното им завладяване от турците няколко десетилетия по-късно.

В един момент, въпреки че вече бил на достолепна възраст и имал жена и трима синове и дъщеря, царят се влюбил до полуда в красива, млада девойка. Не стига, че била още много млада, но и от друга вяра – била еврейка. Настанал нечуван скандал в царството. Поданиците негодували. Измисляли жлъчни песни и стихове за еврейката и не стихвали обидите по неин адрес. Чакали час по-скоро да отмине това царско увлечение. Но не само че не отминало, а царят дори решил да се ожени за девойката. Нито царицата, нито най-приближените му могли да го разубедят. Развел се с досегашната царица и я изпратил в манастир. Преди новата сватба бъдещата царица приела православната християнска вяра. Вдигнали сватба, родили им се пет деца и живели в мир и разбирателство.

Споменатият български цар е Иван Александър, управлявал българските земи от 1331 г. до 1371 г. Той е един от най-успешните български владетели, възвърнал голяма част от загубените територии. От първата си жена – влашката принцеса Теодора Бесараб, която запраща след развода им в манастир, са синовете му Михаил Асен, Иван Срацимир, Иван Асен IV и дъщеря му Василиса.

Няма точни данни какво е името на младата еврейка и бъдеща царица, преди покръстването ѝ и брака с Иван Александър. Но в историческите и поетични извори, условно се приема, че името ѝ е Сара, вероятно защото това е най-разпространеното женско еврейско име. Освен че е много млада и е еврейка, друго препятствие е, че тя е без благороднически произход.

След покръстването ѝ в православната вяра, Сара приема християнското име Теодора и става ревностна християнка. Обновява много църкви, строи манастири, по нейна инициатива се прави църковен събор.

Също по нейна инициатива Иван Александър променя съществуващия до този момент ред за унаследяване на трона. Според съществуващата дотогава система на майората, престолът се пада на първородния син на царя. Това е Михаил Асен, роден от първия брак на царя, но загинал в битка с турците. Както той, така и останалите синове на царя от първия му брак, са родени преди той да стане цар, а все още е ловешки деспот. Според нововъведената система, тронът се наследява от първия син, който е багренороден, т.е. роден е след като баща му е вече цар, и това е Иван Шишман.

Историците не спират споровете си относно образа на багренородения наследник на трона цар Иван Шишман. Мненията са в двата крайни полюса – от герой, сражавал се безстрашно, и за когото от векове се пеят песни („Откога се е, мила моя майно льо, зора зазорила…“), до дезертьор, напуснал Търново, преди обсадата му, и оставил населението, водено от храбрия Патриарх Евтимий, да брани града три месеца, преди да бъде завладяван от османците.

А историята на Иван Александър и Сара е сред най-романтичните средновековни любовни истории. Има различни версии за запознанството им. Според една от версиите, Иван Александър се влюбил в Сара, когато я видял да се къпе във водите на Янтра. Според друга, съдбовната среща между двамата е станала на съдебен процес в двореца, където царят е запленен от красотата и ума ѝ. Според трета версия, царят се влюбва, когато тя идва при него да го моли да освободи баща ѝ от затвора, хвърлен според нея несправедливо там. Бащата начаса е освободен, а царят е пленен завинаги. Тази версия е застъпена и в романа на Иван Вазов „Иван Александър“. Ето как Вазов описва Сара и срещата им: „Извънредно хубава и привлекателна в своята красива народна носия, която закриваше един прелестен момински стан, тя го порази с пламъка на черните си миндаловидни очи. Тутакси бащата беше освободен. Вечерта придворни слуги донесоха на Сара бисерна огърлица от царя. Тя прие подаръка с възторг…..Вечерта той замина, яхнал с придворните си боляри, край еврейската махала….От тремчето на бащината си къща прелестната еврейка се поклони на царя с пленителна усмивка на лицето, турила на белия си врат бисерната огърлица. За голямо удивление на свитата Александър, въпреки обичая, спря се и размени няколко ласкави думи с нея… До влизането си в Царевец той не продума ни дума с болярите си, замислен, разсеян и с тайна тревога на душата. Пленителният образ го преследваше. Страстни въжделения се пробудиха в сърцето му.“

Която и от версиите за запознанството им да е вярната, факт е, че се срещат и, неочаквано за всички, близо петдесетгодишният цар и ненавършилата още двадесет години красива еврейка вдигат сватба. А ако вече се чудите какво общо имат Иван Александър и Сара с Калотина, ето какво е: въпросната сватба между двамата се е състояла именно в църквата „Св. Николай“ в Дивина махала в село Калотина.

Къде се намира църквата?

Църквата се намира при старите калотински гробища в Дивина махала. Най-лесно и бързо е да се попитат местните как се стига до Дивина махала и църквата „Св. Николай“. Така направихме и ние, щом влязохме в Калотина, и много бързо я намерихме.

Църквата „Св. Николай“

Смята се, че църквата е издигната през XIV век, по време на царуването на цар Иван Александър. Вкопана е в земята, тъй като е изградена върху наклон. Най-ценното нещо в нея са били стенописите, но повечето са унищожени, а съществуващите са в много лошо състояние. Част от стенописите са снети и отнесени за съхранение в Археологическия музей в София.

Някога Калотина е дервенджийско селище, в което живеят дервенджии. Това са българи, които охраняват древния римски път, минаващ през Белград, Ниш, София, Пловдив, Одрин и стигащ до Цариград. Това е т.нар. Голям диагонален път (Via diagonalis), известен още като Виа Милитарис, Виа Сингидунум и Цариградски друм, а дервенджиите, които го охраняват, имат по-големи права и финансови възможности. Смята се, че този привилигерован статут на Калотина е причина църквата „Св. Николай“ да оцелее през целия период на османска власт и никога да не бъде разрушавана. Но както голяма част от българските църкви и манастири, и църквата „Св. Николай“ е пострадала най-много не през турско време, а след Освобождението. Покривът на няколко пъти се срутва и е поправян от обикновени хора от селото. През 1977 г. храмът е обявен за паметник на културата с национално значение. За разлика (и за щастие) от други подобни църкви, обявени за паметници и оставени на разруха и разграбване, през 2012 г. започва възстановяване на църквата „Св. Николай“. Към момента покривът е изцяло обновен и ремонтиран. Дано възстановяването продължи и във вътрешността, и все още съществуващите стенописи да бъдат спасени и съхранени.