Гара „Генерал Ковачев“ – история за кантонер, славни битки и невъзможна любов

– Я, написали са ми фамилията на табела на оная сграда вляво – казва мъжът ми, малко след като сме подминали село Баня, докато пътуваме по живописния път към най-високата жп гара на Балканите – „Аврамово“. Докато видя какво ми сочи, вече сме отминали, но решаваме, че ще спрем на връщане, за да видим каква е сградата и какъв е този Ковачев.

Така и правим. Няколко часа по-късно спираме на пътя, пресичаме влаковите релси и се озоваваме пред запусната двуетажна постройка, чиято табела ни известява, че това е гара „Генерал Ковачев“.

Въпреки че през гарата минава и спира теснолинейката от Септември за Добринище, си личи, че гарата отдавна е изоставена. Прозорците и на двата етажа са изпотрошени. В помещението, което вероятно е било чакалня, са натрупани нарязани дърва, обрасло е с треви. Тук-там по ъглите има птичи гнезда.

От вътрешната страна на няколкото несчупени прозореца на първия етаж са налепени вестници, надничам вътре, но не се вижда нищо. Вратата е заключена с катинар. От едната страна на някогашната чакалня има двайсетина пчелни кошера и кладенец. На стената е подпрян велосипед. Заглеждам се в гонитбата на два гущера. Правя снимки.

– Ех, да можеше да я снимаш гарата преди 30 години, да видиш каква красота! – приближава се към мен висок възрастен мъж. Бил е на пейката под голямото дърво вляво от гарата, но не съм го видяла.

Бели коси, набраздено чело, живи очи, широка усмивка и уверено ръкостискане за запознанство. Юсуф Звездев. Тридесет и две години е кантонер на гара „Генерал Ковачев“ до затварянето ѝ в края на 90-те. Защо – не е ясно. Разказва ни за деня, в който е върнал ключа, и очите му се насълзяват. Въпреки че след това шест години е кантонер на гарата в Добринище и една – на гарата в Белица, още не може да прежали гара „Генерал Ковачев“. Боли го, че е изоставена и че се руши. Няколко пъти купува със собствени пари нови стъкла за прозорците на втория етаж и ги ремонтира, но казва, че пенсията му не стига за нищо. Кошерите са негови, имало е време, когато по 300 кг мед е изкарвал на година от тях. Но сега и пчелите са напуснали гарата. В половината кошери няма пчели. Но Юсуф си намира поводи да идва почти всеки ден и прекарва часове на пейката под дървото. Виждаме до пейката две малки тенджери с храна, които си е донесъл. Подпряното на стената колело е негово, идва с него от близкото село Горно Краище, където живее.

Юсуф разпалено започва да ни разказва историята на генерала. Когато стига до частта с една от дъщерите му – Мити, в която се влюбва Мустафа Кемал Ататюрк и ѝ иска ръката, се сещам, че съм попадала на тази история, но не помня нито името на жената, нито името на баща ѝ. Препоръчва ни книга, която са му дали с разкази от първо лице на генерал Ковачев. Ето повод да я потърся и да науча нещо ново.

Не усещаме как са минали два часа, взимаме си довиждане и когато вече сме в колата, виждаме Юсуф забързан да идва към нас.

– И ще ви чакам непременно да ми дойдете на гости в Горно Краище, само кажете Звездата, всички ме знаят, веднага ще ви кажат къде ми е къщата. А може и тук да ме намерите и после да отидем вкъщи.

Прибираме се вечерта в София. Почти веднага включвам компютъра и започвам да търся книгата на генерал Ковачев. Очаквано я няма в електронните книжарници, но я намирам в аукцион за книги. Два дни по-късно я получам и прочитам.

Животът на генерала е наситен с толкова много битки и войни, възходи и падения, че няма как с няколко реда да се разкаже. Но все пак, ето някои истории от живота му:

Мити Ковачева и Кемал Ататюрк

Най-интересната история за генерал Ковачев, извън военната му кариера, е свързана с втората му дъщеря Димитрина Ковачева, известна като Мити. Красавица, отлична пианистка, високо образована, наричана „балканската роза“ от чуждите дипломати.

След Междусъюзническата война през 1913 г. на представление в София тя се запознава с турския военен аташе по това време в България майор Мустафа Кемал, който по-късно ще бъде наречен Ататюрк („баща на турците“) и ще стане президент на Турция. Той се влюбва в Мити и след няколко месеца, през които цяла София следи с любопитство и интерес техните отношения, Ататюрк иска ръката на Мити от баща ѝ, но той категорично отказва. На следващата година си заминава за Цариград, но сърцето му е разбито и до края на живота си не я забравя.

Има много легенди за отношенията на Мити и Ататюрк. Една от тях е, че Мустафа Кемал превръща „Св. София“ от действаща джамия в музей и разкрива християнските стенописи и мозайки в нея в чест на своята любима. Друга история разказва, че Кемал Ататюрк иска втори път ръката на Мити Ковачева, но отново получава отказ. Сигурно е обаче, че не престава да мисли за нея до края на живота си. Ето какво пише в спомените си Елисавета Багряна, когато Ататюрк я кани на танц при посещението на български писатели в Турция: „Той ме покани на танц. Погледна ме в очите толкова мило, топло и каза: „Оставих сърцето си в България. Кажете ми как сега живее Мити?“. Сигурно е и, че когато Ататюрк умира през 1938 г., единствената снимка, намерена във вещите му, е тази на Мити, както и че и до ден днешен в турски музей може да се види блуза на Мити Ковачева, с която тя танцува с Ататюрк на новогодишен бал. Също е истина, че в последната сутрин, преди да почине, Мити се събужда и казва: „Тази нощ сънувах Кемал“.

А кой е генерал Стилиян Ковачев?

Стилиян Ковачев е роден в Ямбол на 26 февруари 1860 г., тогава в Османската империя. Баща му е известен ямболски майстор ковач, от когото синът по-късно разказва, че е наследил невероятната си физическа сила и здрави ръце. Едва 16-годишен се включва в подготовката на Априлското въстание. Председателят на Ямболския революционен комитет Георги Дражев го прави свой доверен помощник и му дава да разнася писма и да предава нареждания до дейци в града и околните села. При залавянето, и по-късно обесването, на Георги Дражев младежът по чудо се спасява и сподвижници на Дражев го укриват и пазят до Освобождението.

След Освобождението завършва първия випуск на Военното училище, заедно с други офицери, които впоследствие играят важна роля във военната и политическата история на България. Сред тях най-много се сближава с Кирил Ботев – брат на Христо Ботев, и остава близък приятел с него до смъртта си.

Съединението на 6 септември 1885 г. заварва Стилян Ковачев като 25-годишен командир на новосформираната Трета хасковска дружина, която наброява 1000 души. Добре известни са събитията покрай Съединението, когато основната военна сила на България е струпана около границите с Османската империя в очакване на турско военно нашествие с цел анулиране на Съединението и възстановяване на статуквото. Неочаквано обаче не Турция, а Сърбия обявява война на България на 2 ноември 1885 г. Войниците под командването на Ковачев настояват час по-скоро да тръгнат на запад към Сливница и на 4 ноември тръгват от гара Саранбей пеша. Дружината прави легендарния преход, като за 37 часа изминава 110 км през реки и планини, в студ, сняг и без сън и храна. Начело е командирът Стилиян Ковачев. Когато достигат София, около 300 от войниците са напълно боси. Но няма време за губене и продължават към Сливница. Пристигат навреме и се включват в битката. Ето какво пише в спомените си генерал Стилиян Ковачев в книгата „Записки на генерала от пехотата 1876-1918“:

„Земята беше покрита със снежна покривка, дебела около 10 см. Числото на обоселите бе вече около 300 человека… При преминаването по улиците добри бедни софиянки, като виждали войниците с боси крака, спирали ги и им раздавали чорапи… Обоселите войници бяха заровили краката си в тора, за да ги топлят.“

Не мога да си представя какъв нечовешки подвиг е дори само да извървиш толкова километри при такива условия, а след това да водиш и тежка битка. Без храна, без сън, без дрехи и обувки. Победата в неравната битка утвърждава Съединението между Княжество България и Източна Румелия и издига международния авторитет на България. Сръбско-българската война е наречена „войната на капитани срещу генерали“ заради младостта и неопитността на българските войски. Само 7 години след Освобождението и дни преди войната, армията ни се оказва без върховно командване, тъй като Русия, която подкрепя до този момент младата българска армия с висши офицери, ги изтегля заради неприемане на Съединението.

По време на Балканската война генерал Стилиян Ковачев води Родопския отряд в героичните битки при Булаир и Шаркьой. Това са битки, които прославят българската армия, и за които десетилетия наред ще се пеят славни песни.

Участието на генерала в Междусъюзническата война е критичен период в биографията му. По това време – през юни 1913 г., той е назначен и за министър на войната в кабинета на Стоян Данев, но остава на фронта в Македония като командващ Четвърта българска армия, а в министерството го замества близкият му приятел Кирил Ботев. Действията му по това време, когато без позволение от главното командване дава заповед за отстъпление на армията и се опитва да води преговори за дипломатическо разрешаване на кризата, са остро критукувани. В резултат той е отстранен от командването на Четвърта армия, освободен е от постта на министър и излиза в запас.

Две години по-късно генерал Стилян Ковачев участва в Първата световна война като началник на тилово управление на армията.

Генерал Стилиян Ковачев преживява още едно изпитание, когато на погребението на о.з. генерал Константин Георгиев на 16 април 1925 г. в софийската църква „Св. София“ оцелява при най-големия терористичен акт в българската история. При атентата загиват 213 души, а над 500 са ранени. Сред убитите е един от зетовете на генерала, а сред ранените – дъщеря му Мити, бременна с второто си дете.

Автор е на множество статии, учебници и трудове по тактика и стрелково дело. Води лекции във Военното училище.

Носител е на множество награди и ордени.  Уважаван е и от противниците си на бойното поле. Когато през 1915 г. посещава Цариград като частно лице, някогашният му противник в битката при Шаркьой – Енвер, който вече е паша и военен министър, го кани на вечеря.

На 6 май 1936 г. е награден от цар Борис III с орден „Св. Александър“ I степен. Това е и своеобразна реабилитация на генерала за събитията от Междусъюзническата война. Тъкмо навреме, тъй като генералът умира три години по-късно, на 11 юли 1939 г., в дома си на ул. „Раковски“, 134, където днес се намира централата на СДС.

И както генералът е реабилитиран за събитията от 1913 г., дано някой ден и гарата, носеща името му, да бъде „реабилитирана“ и да получи своя „орден“, като бъде спасена от разруха и изчезване.

А за мен гарите продължават да са място за срещи, а не за раздели, в този случай – за среща с Юсуф и за задочна среща с генерал Ковачев и неговата история.