Харесва ми да чета за пътешествията на различни хора и често намирам интересни идеи и места именно по този начин.
Понякога попадам на статии, свързани с пътувания, които са озаглавени „едиколко си неща, които задължително да видим едикъде си“. Вероятно е казано условно, но „задължително“ не ми се връзва с идеята за пътешестване, свобода, удоволствие. Да не говорим, че хората сме различни. За някого най-голямото удоволствие е да посещава лъскави ресторанти и шумни барове или да се пече на басейна в хотела с питие в ръка. В което, разбира се, няма нищо лошо. Но същото това „задължително“ за него преживяване, би било отегчително и напрягащо за друг, който предпочита по-уединените и диви места и обича да се шляе безцелно из улиците и да хапва местна храна от сергия.
Затова избягвам да слагам подобни заглавия, а разказвам за места и истории, които мен лично са ме впечатлили, а ако някой открие нещо интересно в моите писания и си хареса някое място или идея, би било чудесно.
Ресторант „Скалата“ неизменно присъства в класации като „Едиколко си места, които да видите, преди да умрете“, както и във всички класации за ресторанти от типа – 10-те, 100-те, 7-те най-красиви, най-необичайни, на най-интересни места, и не на последно място – с най-вкусна храна.
Колкото и да е вкусна храната, безспорно ресторантът е уникален най-вече с местоположението си. А то е – скала в Индийския океан на югоизточното крайбрежие на Занзибар и на 15 минути с кола от „нашето“ село Джамбиани. Разполагаме с кола под наем и можем да обикаляме, където решим. При първото ни идване в Занзибар не стигнахме до ресторанта, така че този път решаваме да отидем да го видим. Когато има прилив, до ресторанта се стига с лодка от плажа Michanvi Pingwe, а при отлив човек спокойно може да отиде пеша.
Ресторантът отваря през юли 2010 г. Дотогава мястото се използва от рибарите като вишка.
Качваме се на лодка и след няколко минути сме в ресторанта. Управителят ни посреща любезно, вътре е уютно, украсено е с цветя, има 14 маси и красива тераса.
Храната в ресторанта вероятно е много вкусна, или поне така казват всички, които са пробвали, но ние не сме от тях. И то не защото не бихме искали, а защото въпреки че в края на октомври няма много туристи и даже в този ден ръми, успяваме да уцелим организирана група от около 30 човека, пристигнала малко преди нас. Съответно, за да хапнем, трябва да изчакаме те да си тръгнат, което не е ясно кога ще е, и предвид глада ни, решаваме, че ще намерим друго място. Все пак, за да се насладим на гледката към Индийския океан, изпиваме по едно мохито на терасата и разглеждаме менюто. А то определено изглежда много апетитно. Ако сте гладни, пропуснете следващия абзац 😊.
Разбираемо в менюто преобладават морските специалитети и типичните местни ястия. Рибни хапки със сос тартар, салата от октопод с кокосова марината, задушен омар с лайм и спанак, омар на скара, джъмбо скариди, калмари, октоподи, няколко вида риби, специалитетът на ресторанта от скариди, миди, раци и октопод с чеснов сос. Има и ястия с пилешко и телешко, както и паста, и вегетариански ястия. Десертите също изглеждат примамващо – кокосово тирамису, чийзкейк от маракуя, шоколадово суфле със сладолед и… спирам вече. Петнадесет процента от цената на десертите се дарява на фондация Kichanga, която подпомага образованието на децата и професионалната заетост на местните.
Гладни, но все пак доволни, че видяхме ресторанта, се връщаме отново с лодката до брега. Оттам по обратния път към Джамбиани. Избираме си малък ресторант на плажа в началото на селото. Или сме много гладни, или е много вкусно, или и двете, но въобще не съжаляваме, че сме там. Имаме си много вкусна храна, студени бири и прекрасна гледка към Индийския океан 😊.
Огледалото на Мира 