„Ако душата ти те тегли нанякъде, не се съпротивлявай – единствено тя знае какво ти е необходимо.“
Ерих Мария Ремарк
Моята душа е останала някъде в Африка в предишни животи и от време на време ходя да си я търся там. И не само че не се съпротивлявам, а напротив – помагам ѝ, като при всяка възможност организирам поредното африканско пътешествие.
Ако Египет е „моето“ място, за което съм мечтала от дете, и където винаги ще се връщам, понякога сама, понякога – не, и ще потъвам в най-дълбоките кътчета на душата си, то Занзибар се превърна в „нашето“ място, където всеки път ще празнуваме любовта, свободата, приключението.
Освен красивата природа, интересния животински и растителен свят, екзотичните подправки, контрастите между бедност и богатство, в Занзибар, и по-специално в Каменния град (известен с английското си име Стоун таун), са и къщите на някои известни личности.
Къщата на Фреди Меркюри
Фреди Меркюри е роден под името Фарух Булсара на 5 септември 1946 г. в държавната болница в Каменния град, Занзибар. По това време остров Занзибар е британска колония, а днес е част от Танзания, след обединението на Танганайка и Занзибар в република Танзания през 1964 г. Той е първороден син на Джер и Боми Булсара, които са парси – съвременни потомци на древните поклонници на зороастризма. Бащата Боми е чиновник, работи като касиер в Британската колониална служба. Детството на Фарух на острова на подправките е безгрижно и щастливо. Расте, обграден от много любов. След като баща му приключва работа, всеки ден в ранния следобед тримата се разхождат из красивите градини в Каменния град или плуват в Индийския океан. Редовно посещават и зороастрийски храм, близо до къщата им.
През 1951 г. Фарух е записан в мисионерското училище на острова, ръководено от строги британски монахини. Когато е на 6 г., се ражда сестра му Кашмира, а две години по-късно баща му получава предложение за работа в Индия и за известно време семейството се мести там.
Когато заминават за Индия, Фарух е на 8 години. Учи в пансиона „Сейнт Питър“ – британско частно училище в Панчгани, Махаращра. Съучениците му започват да го наричат Фреди, което допада и на него, и на родителите му.
В пансиона се набляга на спортове като крикет, бокс и тенис на маса. Фреди казва, че ненавижда крикета, но пък харесва тениса на маса и дори става училищен шампион.
В училището Фреди започва да свири на пиано и това занимание се превръща в негова страст и любов за цял живот. Създава своя банда „Хектикс“ (The Hectics), много подходящо име за енергията, която прелива от него – на английски hectic означава „трескав“, „възбуден“. Музикалният му вкус е силно повлиян, от една страна, от класическата музика и опера, които родителите му обожават, и от друга страна – от шумния Бомбай и смесицата от музикални звуци от различни жанрове – мистични ритми на индийската музика и мелодии, изпълнявани най-вече на струнни инструменти.
Когато през 1962 г. Фреди завършва училище, той се връща отново в Занзибар. Но през 1964 г. е занзибарската революция и голяма част от британските и индийските семейства напускат острова. Сред тях е и семейството на Фреди, което емигрира в Англия. Там започва новият живот на Фреди Меркюри, който се превръща в легендарния вокалист на „Куин“ и в една от най-великите рок звезди на всички времена.
Къщата, в която Фреди Меркюри живее до 8-годишната си възраст, и в която прекарва ваканциите си, докато учи в Индия, се намира на малка улица в историческия център на Каменния град. От двете страни на външната врата има снимки на Фреди и кратък текст за живота му в Занзибар и след това. Наблизо, на самото пристанище, се намира ресторант „Меркюри“. Навсякъде по стените вътре има снимки на Фреди Меркюри и „Куин“.
Къщата на Дейвид Ливингстън
Следващата къща е тази на шотландския лекар, мисионер, пътешественик и изследовател на Африка Дейвид Ливингстън. Роден е на 29 март 1813 г. в Блентайър, близо до Глазгоу, Шотландия и расте в силно религиозна среда – родителите му са ревностни протестанти. За да помага на семейството си, а и за да спестява пари за книги и образование, на 10 години започва работа в тъкачна фабрика. Работи по 14 часа всеки ден – от 6 ч. сутринта до 8 ч. вечерта, а след работа остава още два часа във вечерното училище към фабриката. Любимо четиво са му научните трудове и пътеписите. С първите спечелени пари си купува учебника „Начален курс по латински език“. Чете и учи до късно през нощта, а на следващия ден отново в 6 ч. е на работното си място. Тази свръхчовешка издържливост, дисциплина и силна воля, която изгражда от ранна възраст, впоследствие му помага при дългите и трудни, а често и опасни пътешествия в Африка. Докато учи медицина в Глазгоу и Лондон, паралелно участва в „Лондонското мисионерско дружество“. През 1840 г. се дипломира като лекар и е ръкоположен за мисионер. Желанието му е да замине за Китай, но там избухва първата опиумна война и плановете му се провалят. Докато се подготвя за мисионер, в пансиона, където живее, се запознава с мистър Мофът, който от дълги години работи като мисионер в Южна Африка. Тази среща се оказва съдбоносна. Сближава се с него и запленен от подробните му разкази за Африка, решава да замине като мисионер там. Това заминаване променя живота му, и пътят му потегля в посока, която ще го превърне в най-големия изследовател на Африка. Освен това, години по-късно, Мофът ще стане и негов тъст.
Така през декември 1840 г. Ливингстън заминава за Кейптаун. Любознателността му се проявява и по време на продължилото три месеца пътуване с кораб. С интереса си към навигацията и астрономията спечелва капитана на кораба, който често остава на палубата до полунощ, за да му показва звездите и да го учи как да работи с квадранта и как да определя географско положение на дадено място по астрономически път – умения, които по-късно ще изиграят съществена роля в картографирането на обектите, които ще открие.
При първото си посещение в Занзибар не успяваме да отидем до къщата на Дейвид Ливингстън, но няколко години по-късно сме пак в Занзибар и къщата на Ливингстън в Каменния град ни е основна цел. Решаваме, че ще я намерим лесно, няма как къщата, в която е живял най-известният изследовател на Африка, да не бъде открита. Имаме адреса, който е извън централната част на Каменния град. Няколко пъти минаваме с колата, която сме наели, покрай мястото, където би трябвало да е, но не виждаме нищо, което да ни прилича на подобна къща, а и улицата е нещо като околовръстно и не е удобно за спиране. Връщаме се в центъра на града с идеята да питаме някого. Оказва се, че на повечето хора нищо не им говори името на Дейвид Ливингстън, камо ли пък да знаят къде му е къщата, а тези, които са го чували, уверено ни пращат на някакви странни места, които носят името му – порутен хотел; ресторант; малък площад; но не и къщата. Отново се доверяме на зададения в GPS-а на колата ни адрес, но този път успяваме да паркираме наблизо до мястото. На адреса виждаме къща с табела на Занзибарското туристическо дружество и когато вече почти сме се отчаяли, виждаме малко по-ниско, отстрани на вратата, плоча, на която пише, че това е къщата на Дейвид Ливингстън. Хакуна матата, открихме я!
Дейвид Ливингстън започва и завършва много от пътешествията си в Занзибар и живее в къщата, която е пред нас. Построена е около 1860 г. за тогавашния султан на Занзибар – Маджид (султан от 1856 г. до 1870 г.). Освен дом на Ливингстън, през различни периоди на XIX век, къщата е убежище и за други изследователи и мисионери като Ричард Бъртън, Джон Спик, Върни Камерън, Хенри Мортън Стенли. Била е и средище на индийското общество в Занзибар, а през 1947 г. е купена от колониалното правителство и превърната в научен център за изследвания на болестите по карамфиловите дървета.
В момента къщата е централен офис на Занзибарското туристическо дружество и само по информационната плоча до входната врата може да се разбере, че това е къщата на Ливингстън. В стая на първия етаж се съхраняват негови вещи, но стаята стои заключена. За наш късмет, докато обикаляме около къщата, се появява охранител към туристическото дружество, който ни отключва и успяваме да влезем. Вътре виждаме дрехи, обувки и шапки на Ливингстън, карти, рисунки, инструменти за картографиране, сандъци с други вещи. Въпреки че на информационната плоча на входа на къщата пише „обект на световното наследство“, струва ми се, че мястото би могло да бъде по-добре поддържано, все пак това е най-видният пътешественик и изследовател на Африка.
Интересни факти за д-р Дейвид Ливингстън:
- По време на трите си пътешествия в Африка, продължили от 1849 г. до смъртта му през 1873 г., изминава основно пеша над 50 000 км, среща се и опознава бечуани, бушмени, бакалахари, макололо, зулуси; установява и картографира над 1000 географски обекта; открива и изследва езера, реки, блата, водопади. Сред най-значителните му открития са река Замбези (на съществуващите дотогава португалски карти реката е дадена далеч на изток) и грандиозният 120-метров водопад на река Замбези, който открива на 18 ноември 1855 г. и кръщава на английската кралица – Виктория. Благодарение на откривателската и изследователската му дейност, картата на тази част от континента коренно се преобразява.
- Много бързо научава езика на бечуаните, при които се установява, когато пристига в Африка през 1841 г. в мисията Куруман. Това много му помага по-късно при пътешествията из Африка, тъй като езикът на бечуаните е един от езиците банту, които си приличат.
- Огромен противник на робството и защитник на местните. Много обичан от африканците. Въпреки че пристига като мисионер, още в началото установява, че местните не се интересуват от религиозни проповеди, но оценяват медицинските му познания, а също с голямо желание и интерес изучават различни нови практики за развитие на селското им стопанство. Бечуаните вярват на Ливингстън и стават негови близки приятели.
- Навлича си недоволството на църквата, тъй като вместо да изнася религиозни проповеди, за каквото е дошъл, все повече се занимава с изледователска, медицинска и просветителска дейност и създава мрежа от училища за местното население.
- При пътешествията си е придружаван от няколко африканци от племето макололо, с които също установява много близки и трайни отношения.
- По време на едно от пътешествията през 1844 г. го напада лъв и ранява сериозно лявата му ръка, която остава увредена за цял живот.
- През 1845 г. се жени за Мери Мофет, дъщеря на мисионера Мофет, от когото научава за мисионерството в Африка. Тя го придружава в голяма част от пътешествията му, но умира от малария през 1862. Имат 6 деца, едното от които умира от сънна болест, след ухапване от мухата цеце.
- Като огромен противник на робството и защитник на местните, Ливингстън често влиза в сблъсъци с белите заселници – бури и португалци, заради жестокото им отношение към африканците.
- През 1849 г. пресича пустинята Калахари от юг на север.
- През 1855 г. става първият европеец, който прекосява Южна Африка от запад на изток.
- Описва различни тропически болести – малария, тропическа язва, скорбут. Ливингстън е един от първите, които използват хинин за лечение на маларията и за разлика от предшестващи експедиции, в неговите жертвите са малко.
- През целия си живот си сътрудничи с Кралското географско дружество и за откритията и изследванията си е награден от дружеството с медал и парична премия.
Ливингстън рядко изпраща вести за себе си от вътрешността на Африка. Затова през определени периоди се появяват опасения, че му се е случило нещо лошо. Организират се експедиции за търсенето и спасяването му, като най-известна и успешна е тази на журналиста и пътешественик Хенри Мортън Стенли. Известен е въпросът, който Стенли задава, когато двамата се срещат през 1871 г. в Уджиджи, на източното крайбрежие на езерото Танганайка – „Доктор Ливингстън, предполагам?“. Стенли носи на Ливингстън лекарства и други предмети, които в този момент са от изключителна нужда. Към края на 1871 г. двамата изследват заедно северната част на езерото Танганайка.
На 1 май 1873 г. Дейвид Ливингстън умира от малария близо до откритото от него езеро Бангвеулу, без да постигне най-голямата си мечта – да открие изворите на Нил. Неговите спътници и предани приятели от племето макололо изваждат сърцето му и го погребват под най-голямото дърво до езерото Бангвеулу, а тялото му балсамират. Следват девет месеца, през които африканците носят ковчега с тялото 1500 км до Багамойо на океанското крайбрежие. Оттам тялото на Ливингстън е пренесено първо в Занзибар, а после – в Англия. Погребан е на 18 април 1874 г. в Уестминстърското абатство, където са гробниците на крале и най-големите знаменитости на Англия. Остава и като един от най-пламенните борци срещу робството.
Къщата на Типу Тип
На другия полюс е следващата къща в Каменния град – къщата на най-известния африкански търговец на роби и слонова кост – Типу Тип.
Роден е през 1832 г. в Занзибар, където прекарва целия си живот, и където умира от малария през 1905 г. Изгражда огромна търговска империя, организира множество експедиции в Централна и Източна Африка с цел набавяне на роби (основно от Конго) и слонова кост. Самият той притежава над 10 000 роби, които работят на карамфиловите му плантации.
Истинското му име е Хамид ибн Мухаммад ал-Марджеби, а прозвището Типу Тип получава заради звука, който издава пушката му при стрелба. Майка му е с омански произход, а баща му – със суахилски корени.
Къщата в момента е занемарена и изглежда мрачна и потискаща, въпреки слънчевия ден, шарения пазар на съседната улица и тюркоазените води на Индийския океан, само на няколко метра от къщата. Явно призрачната сянка на собственика ѝ все още витае наоколо.
„Къщата на чудесата“
Между старото пристанище и султанския дворец се намира „Къщата на чудесата“ (Бейт ал-Аджаиб). Нарича се така, тъй като е първата сграда в Занзибар с електричество, а също и първата сграда в Източна Африка, която има асансьор. Имала е и вътрешна канализация с течаща вода, бани и тоалетни. Някога най-голямата и най-висока сграда в Каменния град, днес е музей на занзибарската и суахилската култура.
„Къщата на чудесата“ се намира срещу красивите градини Фородани на стария крайморски булевард. Построена е през 1883 г. от втория султан на Занзибар – Баргаш бин Саид, служи за негова резиденция и е един от шестте му дворци. През XVII век на същото място има по-стар дворец на занзибарската царица Фатума.
Пред „Къщата на чудесата“ е имало фар, който е разрушен по време на англо-занзибарската война през 1896 г. Интересен факт е, че това е най-кратката война в историята на човечеството. Войната се провежда в Каменния град на 27 август 1896 г. и продължава едва 38 минути. Повече за нея съм писала тук.
След четирите къщи, накрая стигаме и до една сватба – нашата.
А ние сме аз и Митко 😊. Направо си казвам, че сватбата я добавям към разказите за четирите къщи, единствено като алюзия към името на известен филм от близкото минало.
Няколко месеца преди да заминем за първи път за Танзания спонтанно решихме да се оженим там и организацията не беше трудна.
Аз – 6 дни преди да навърша 40 години и 6 дни след като съм изкачила Килиманджаро. Все още с леко изгорял нос от силното килиманджарско слънце, бяла къса рокля, боси крака и гердан от плумерия.
Митко – 2 дни преди имения си ден, също леко изгорял по гореспоменатата причина, бяла риза, бели бермуди и боси крака.
Кумата – нашата любима приятелка Боги и верен спътник в пътешествията ни. Шарена рокля на цветя, цвете зад ухото и разбира се – боси крака 😊.
Кумът – изключително забавният Хари от Занзибар, с когото се запознахме ден преди сватбата.
Сватбата – късен октомврийски следобед на брега на Индийския океан. Ние четиримата и държавният служител, дошъл на място в хотела с необходимите документи и печат. Вино, халки и безкрая на океана пред нас. Кратка церемония, която едвам успяваме да довършим от смях, тъй като четем на английски текст, който не помня. Но колкото повече се опитваме да сме сериозни, толкова по-истерично става и в един момент и петимата се заливаме от смях. По-късно – снимки на залеза, торта и отново вино.
Процесът по легализиране на брака в България отне шест месеца, документите ни пропътуваха с куриери хиляди километри за заверки в съответните служби първо в Занзибар и Дар ес-Салам, Танзания, после в посолството в Адис Абеба, Етиопия (България няма посолство в Танзания и посолството, което отговаря за този регион, е това в Етиопия), след това – превод и легализация в България, и накрая Митко занесе целия комплект документи в общината. Две седмици по-късно, Митко минал през общината, оказало се, че свиделството за брак е готово и той го взел. Странно, но моето присъствие не се изискваше нито при подаването на документите, нито при взимането на свидетелството за сключен брак 😊.
И така, докато аз кротко си работех в офиса, Митко звънна да ми съобщи, че вече официално сме женени. Такива сме и досега 😊.
Огледалото на Мира 