Една седмица. Само толкова е времето, за което ще трябва да отидем до Русия, да изкачим най-високия връх в Европа – Елбрус (5642 м), да разгледаме все пак нещо извън планините, и разбира се, най-важното – да се върнем живи и здрави.
Звучи доста амбициозно и натоварващо. Но сме свикнали – пътуванията ни са много активни и наситени с приключения. Когато изкачваме връх, обикновено си оставяме след това десетина дни за обиколки в съответната държава, но този път няма да имаме такава възможност и всичко ще се случва в рамките на тази седмица.
Първите случки, които ми изплуват в съзнанието, започвайки да пиша за Елбрус, са две и не са свързани с изкачването на върха.
Едната е смешна и съм писала за нея тук („най-комичен полет“). Това е полетът с турските авиолинии от Истанбул до Налчик, когато при наближаване на кацането, руските пътнички наскачаха между редовете и се наредиха на опашка за слизане, без изобщо да отразяват настоятелните молби (и заповеди) на стюардесите, и всъщност кацнахме по този начин, за щастие без произшествия😊.
Втората случка е 30-минутно екстремно спускане с моторна шейна от около 5000 м височина до към 3800 м. Това се случи при слизането от върха, когато аз и моята приятелка (и кума) Боги решихме незнайно защо да пробваме това изживяване. Но ще пиша за него малко по-късно в разказа.
И така, тръгваме в първия ден на август 2016, групата ни от България е десет човека, заедно с водача. На място трябва да се появи и един руски водач, за да се разделим на две групи.
От София до Истанбул пътуваме с автобус, а оттам до Налчик – със самолет. Десетина дни преди да тръгнем се случва опитът за преврат в Турция на Ердоган и е обявено военно положение и вечерен час. За няколкото часа в Истанбул привидно не усещаме някаква промяна, освен знамената в подкрепа на Ердоган, които се веят от някои коли и камиони.
Налчик е столица на руската република Кабардино-Балкария, в пределите на която попада и връх Елбрус. Пристигаме към 3 часа през нощта, но поради бавното обработване на гишетата, въпреки че полетът ни е единствен по това време, ни отнема няколко часа да излезем от летището. Когато накрая все пак това се случва, се качваме в микробуса, който ни чака и се отправяме към Терскол – мястото, до което се стига за около 3-4 часа, и на което ще прекараме два дни преди и един ден след изкачването.
Терскол е курортно селище с малки хотели и ресторанти, разположено на 2200 м н.в., което приютява както туристи, дошли да карат ски и сноуборд или просто да си починат сред красотата на Кавказ, така и алпинисти и планинари, решили да се пробват да изкачат Елбрус. Много е красиво, във всички посоки се виждат издигащите се кавказки гиганти наоколо – Донгузурун, Накратау, Елбрус и други.
Хотелът е много уютен и приятен, настаняваме се, взимаме по един душ и лягаме, уж да спим, тъй като не сме спали през нощта. Не се получава много, но поне малко си почиваме и към обяд тръгваме на разходка из селото. Има голям пазар със сергии за дрехи, чорапи, ушанки, покривки, всякакви подправки, буркани с мед и различни видове сладко, сувенири. Има и няколко магазина за планинска екипировка и дрехи, от където може и да се наема, ако на човек му липсва нещо.
Сядаме да хапнем в малък ресторант, който впоследствие ни става любим, заради невероятно вкусната гъбена супа. Малко по-късно на съседната маса се настаняват 7-8 мъжаги, които поръчват водка. Когато водката пристига, всички се изправят, един от тях тържествено казва някакъв тост, всички пият на екс и сядат. Това се повтаря на всеки 10-15 минути, като всеки път, казващият тост, е различен.
На другия ден правим аклиматизационно изкачване в района. Изкачваме се с панорамния лифт за връх Чегет и от последната станция на лифта правим 3-4-часова разходка в околността, с изкачване на няколко от върховете в близост. Гледката наоколо е зашеметяваща.
На връщане към хотела купуваме газови бутилки за примусите, които ще използваме следващите 2-3 дни.
Сутринта на следващия ден, с лифт от станция „Поляна Азау“ (2300 м), през станция „Мир“ (3500 м) достигаме „Бочките“ – лагер на височина 3750 м, който се състои от 12 контейнера (цистерни), пригодени за спане, всяка за по 6 човека. В лагера има и обща кухня и тоалетна. Разпределяме се по „стаите“, оставяме си багажа и се приготвяме за аклиматизационно изкачване до „Скалите на Пастухов“ (4690 м), като вече се налага да слагаме и котките. Без да бързаме, за 3-4 часа стигаме до скалите, след което се прибираме за почивка и нощувка. Целият следващ ден е определен за почивка и събиране на сили за предстоящото изкачване на Елбрус.
Малко статистическа информация за връх Елбрус
С височината си от 5642 м Елбрус е най-високият връх в Европа и един от седемте континентални първенци. Дълги години се водят спорове дали Елбрус е в Европа или Азия, тъй като се намира на самата граница между двата континента. Но в крайна сметка, последните изследвания доказват категорично, че Елбрус попада в Европа и по този начин връх Монблан със своите „скромни“ 4810 м е развенчан като европейски първенец, за какъвто е считан до неотдавна.
Връх Елбрус се намира в т.н. Страничен хребет на Голям Кавказ – главната планинска верига на Кавказ. Върхът е с вулканичен произход и е покрит целогодишно със сняг и лед. Състои се от два върха – Западен Елбрус (5642 м) и Източен Елбрус (5621 м).
Класическият маршрут за изкачване на по-високия Западен Елбрус е от юг. Ние също ще се изкачваме по него. Въпреки че маршрутът не е технически сложен, не бива да се подценява. По брой на загинали, Елбрус е един от най-смъртоносните върхове в света. Опасност представляват стръмният и заледен склон при слизане, както и постоянният силен вятър, много ниските температури и мъглите, които често водят до загубване.
На следващия ден времето не е особено хубаво, има гъста мъгла, която към обяд леко се разсейва. В ранния следобед от горе слизат двама испанци, изключително разочаровани, не са успели да качат върха, защото на руския им водач, му е станало лошо, явно го е хванала височинна болест и буквално е станал неадекватен. Достигат височина около 5000 м, но взимат решение да му помогнат и да го свалят и не продължават към върха. Това събитие не ни действа особено мотивиращо, точно преди нашето изкачване, но сме наясно, че такива неща се случват в планината.
Към 18 ч. започва да вали силен дъжд, който със сигурност в по-високите части е сняг. Всички сме притеснени дали времето ще ни позволи въобще да тръгнем. На всичкото отгоре, руският водач, който трябваше да пристигне, не идва, явно ще се катерим в една група. Към 21 ч. се пъхаме в спалните чували и лягаме, трябва да поспим, защото към 3 ч. през нощта ще ставаме и ще тръгваме. Времето става все по-лошо. Има гръмотевична буря, порой и силен вятър. Не знам дали някой от нас е мигнал, аз със сигурност не съм. Трясъкът от гръмотевиците е толкова силен, че усещането е, че падат точно до нас. Все пак малко преди 3 ч. пороят и гръмотевиците утихват и вали съвсем леко. Обличаме се в тишина, слагаме котките, седалките, взимаме пикелите, карабинерите, щеките и раниците, включваме челниците и се качваме на ратрака, който ще ни отведе до „Скалите на Пастухов“. Много е студено, направо замръзваме, докато пристигнем до мястото, от където ще започнем изкачването.
Няма вятър, но е много студено. Водачът ни налага много бързо темпо и започваме да изпреварваме всички групи преди нас. Това доста ме натоварва, защото групите се движат в колона по един и първите вече са утъпкали пътека, а за да ги изпревариш, трябва да излезеш от тази утъпкана пътека и да се движиш бързо, което изисква големи усилия на тази височина. С първите слънчеви лъчи се стопляме. Няма вече и помен от лошото време – ясно е, без вятър и мъгли. Като се замисля, по същия начин и при изкачването на Килиманджаро (5895 м) в Танзания и на вулкана Дамаванд (5671 м) в Иран имахме подобни преживявания с времето – лошо време непосредствено преди изкачването и прекрасно време в деня на самото изкачване.
Казват, че планината е тази, която те допуска до себе си, не си ти този, който „покорява“. И аз дълбоко вярвам в това. Не харесвам думата “покорявам” нито в буквалната, нито в преносната ѝ употреба. Някак ми звучи все едно има съпротива отвъд естественото и плавно случване на нещо и за да го постигнеш, трябва да преминеш тази съпротива като “покоряваш”. Дали планина, дали нечие сърце, дали мечта, не може да “покориш” каквото и да е, ако не бъдеш допуснат.
Щастлива съм, че и тази планина ме допусна до себе си и успях да погледна от най-високата точка на Европа.
За съжаление двама от групата не успяха да се изкачат до върха и все си мисля, че ако не бяхме тръгнали в началото с такова бързо темпо, може би и те все пак щяха да успеят.
На слизане, на височина около 5000 м, виждаме моторни шейни, с които, ако човек иска, може да се спусне до „Бочките“. Ентусиазирани и изпълнени с адреналин от успешното изкачване на Елбрус, с Боги решаваме да се качим на такава шейна. Водачът ни казва, че трябва да си махнем котките, защото ако паднем, може да ни намушкат и да ни убият. Хм, може би това беше моментът, в който просто трябваше да благодарим и да си продължим с котките по живо – по здраво надолу, но ние махаме котките, той ги прибира в нещо като багажник, заедно с пикелите и щеките и сме готови за подвизи. Аз съм зад него, Боги е зад мен. В момента, в който тръгваме, веднага осъзнавам, че сме направили мноого груба грешка, но вече е късно. С бясна скорост тръгваме по стръмния склон надолу, на моменти буквално прелитаме, отскачайки от малки възвишения. Едни от най-дългите 30 минути в живота ми, през които в главата ми кънти въпросът „ЗАЩО?!“
Честно казано, не се сещам за мое по-екстремно изживяване до момента. Случвали са ми се какви ли не неща – скачала съм нееднократно в движение от открития Драгалевския лифт с една приятелка, когато се чудехме какво да правим през летните ваканции; завирахме се със съученици в Лакатнишките пещери, абсолютно неекипирани и в тъмнина (сега се потрисам колко опасно и глупаво е било – пълен ужас!); хапали са ме кучета, змии, отровни морски таралежи; падали са върху мен от дърво няколко деца, заедно със счупения клон на който стояха; едва не ме уби ток, когато в четвърти клас реших да “поправя” неработеща лампичка от новогодишна елха и хванах оголената жица и ми изгоряха пръстите и на двете ръце. Обаче такъв адреналин и страх като от спускането с моторната шейна май не съм изживявала. В крайна сметка пристигаме на „Бочките“ вир-вода, а от стрес въобще съм изключила, че съм изкачила Елбрус.
Все пак, изживяването с шейната скоро отминава, и емоцията от изкачването на Елбрус се възвръща. Въпреки че не сме спали през нощта, не се чувстваме уморени и до края на деня се занимаваме с четене, подреждане на багаж, приказки.
Вечерта пристига руският водач, който трябваше да пристигне предишния ден и става жесток скандал, когато се разбира, че вече сме изкачили върха и идването му е излишно. Така и не става ясно кой е виновен и кой какво е казал и кой какво е разбрал.
На другия ден ни събужда отново лек дъжд. Трябва да слезем с лифта и да стигнем отново до Терскол, където ще прекараме още една нощ. По някаква причина лифтът не работи и никой не може да ни каже защо и дали изобщо ще проработи. Чакаме няколко часа и след като нищо не се променя и работещ лифт няма, тръгваме надолу пеша. Продължава леко да вали, но доста бързо слизаме до долу, където ни чака микробус и ни връща обратно в Терскол.
Отиваме отново в ресторанта, който си харесахме, и освен ужасно вкусната гъбена супа, си поръчваме и по още една супа – от фасул. По едно време настава суматоха, тъй като сервитьорът ни се порязва много сериозно в опит да помогне на готвача да одерат някакво животно, което са провесили пред ресторанта. Малко по-късно, усмихнат и бинтован, той се появява със супите ни😊.
Както от всяко място, на което ходя, и от Терскол си купувам подправки – кавказка сол и нещо като чубрица, което се оказа много вкусно.
На другия ден напускаме рано хотела в Терскол и се връщаме в Налчик, където пристигнахме преди седмица, и от където ще излетим обратно.
В Налчик живеят около 300 хил. души. Имаме достатъчно време да се поразходим из града. Първо отиваме в парка срещу хотела ни и докато обикаляме, на няколко места виждаме по трима-четирима мъже, които се суетят около бутилка с водка и си отбелязват с пръсти кой до къде ще пие. Мислех, че това са някакви легенди как руснаците се чакат пред магазини и се разбират с абсолютно непознат да си купят бутилка и да си я изпият, но явно не са легенди😊.
Пазарът в Налчик е огромен и много интересен. Освен подправки, плодове, зеленчуци и всякакви меса, там се продават много плетени неща, продукти от козя и овча вълна, разноцветни съдове, изделия от черна глина, пана. Купуваме и от Налчик подправки, както и чай и сувенири.
На другия ден сутринта излитаме от Налчик за Истанбул, а оттам отново с автобус до София.
Огледалото на Мира 