Местата, на които обичам да ходя, са планини, пустини, тихи села, стари параклиси, шарени африкански пазари. Общо взето, места без туристически потоци, ол-инклузив хотели и шум. Затова се учудих с какъв ентусиазъм грабнах идеята да отидем за няколко дни „по женски“ с моята приятелка Боги в може би най-туристическия град – Париж. Всъщност вероятно ентусиазмът ми се дължеше на това, че нямаше просто да отидем в Париж, а целта ни беше да намерим конкретно място от филма на Уди Алън „Полунощ в Париж“, който и двете много харесваме.
Малко припомняне за какво се разказва филмът
Холивудският сценарист Гил (Оуен Уилсън), бъдещата му съпруга Инес (Рейчъл Макадамс) и нейните родители прекарват ваканцията си в Париж. През това време Гил се опитва да завърши първия си роман, но не среща особена подкрепа от годеницата си. И докато тя прекарва вечерите си в забавления със стари приятели, които случайно среща там, Гил се разхожда сам по парижките улици, мечтаейки за Париж от 20-те години на XX век, когато „градът на любовта“ е център на изкуството и литературата и кафенетата са препълнени с писатели, художници и авантюристи от цял свят. Една вечер, по време на поредната разходка, Гил присяда на широки стълби. Точно в полунощ се чува камбанен звън и малко след това до него се приближава стар автомобил, който спира, и отвътре приканват Гил да се присъедини. От този момент започва въртележка във времето, в която денем Гил е отегченият от живота си сценарист, а след полунощ се пренася в Париж, за който мечтае, и прекарва нощите в компанията на велики писатели, художници и музиканти, сред които Ърнест Хемингуей, Зелда и Скот Фицджералд, Пикасо и тогавашната му муза Адриана, и други велики личности на деня😊.
Мястото, което ние искаме да намерим, са въпросните стълби, на които Гил сяда в полунощ в очакване на вълнуващи приключения. Кой знае, може пък и ние да се пренесем в любимо място и време😊. Аз например, защо не в Източна Африка през 30-те години на XX век или в Египет по време на XIX-та династия😇.
И така. Началото на май. Малко преди полунощ. Две жени кацат в Париж. И как да започне такова пътуване „по женски“, освен със стихия. В случая стихията е пожар на летище Орли. Докато се придвижваме към изхода, виждаме облаци дим, които за много кратко време обгръщат всичко в мъгла, а миризмата направо ни задушава. Настава суматоха, но успяваме да излезем бързо и безпроблемно.
Дали заради пожара или по някаква друга причина, таксито, което предварително сме поръчали, го няма. Звъним на телефона, който е даден за контакт, но така и не се разбираме с говорещия само на френски от другата страна. И докато обмисляме варианти как да се придвижим до хотела посреднощ, таксито ни все пак пристига, макар и с почти час закъснение😉. Докато пътуваме, шофьорът си говори през цялото време нещо на френски, кимаме с разбиране, дори не правим опити да говорим на английски.
Хотелът ни се намира съвсем близо до площад Република. Много удобно място, тъй като смятаме да се движим основно пеша.
На другия ден ни събужда ромоленето на дъжд. Не бързаме. Разбира се, няма да пропуснем основните забележителности в Париж, но искаме да се разходим по малките улици с кафенета, хлебарници, книжарници, квартал Маре, латинския квартал, да видим уличните художници и музиканти, искаме да усетим атмосферата на града.
Тръгваме първо към Лувъра, отдавна искам да видя оригиналния Зодиак от храма на богинята Хатхор в Дендера. За съжаление, това е една от най-големите кражби на египетски артефакти. Зодиакът представлява голям кръг, осеян с изображения на животни, хора и богове, заобиколени от дванайсетте знака на зодиака и дванайсет богове и богини с разперени ръце. По този начин е изобразена цялата вселена с безкрайното ѝ движение. Кражбата става през 20-те години на XIX век, като буквално е взривен покривът на храма, за да бъде избит Зодиакът от мястото му и пренесен с лодка по Нил. Оттогава на мястото му в храма в Дендера стои копие, а оригиналът, неясно как, по-късно се озовава в Лувъра. Както всъщност и голяма част от други артефакти, изчезнали от Египет.
Целия ден се движим пеша и въпреки че почти през цялото време леко вали, е много приятно.
Вечерта решаваме да вечеряме в малък ресторант на площада на Сорбоната. Още преди да тръгнем за Париж, майка ми, която е голям чревоугодник, и обожава да яде охлюви, рапани, миди и всякакви такива животинки, не спираше да ми говори как на всяка цена трябва да ядем охлюви по бургундски, иначе няма никакъв смисъл изобщо да ходим в Париж😃. Аз месо не ям от доста време, Боги яде рядко, но решаваме все пак да поръчаме въпросните охлюви. Порцията пристига със зелен сос, който ухае невероятно вкусно на различни подправки и чесън. Сосът – добре, обаче видът на охлювите с черупките в чинията някак не ме вдъхновява дотам, че да ги опитам. Боги се бори известно време с един охлюв, но и тя се предава и в крайна сметка охлювите остават неизядени. Когато после майка ми разбра за отношението ни към охлювите и как сме оставили цялата порция, дълго време цъкаше и се възмущаваше.
На другия ден няма дъжд и е слънчево. Време е да намерим мястото, за което сме дошли😊.
Стълбите, които търсим, са пред католическата църква Сент Етиен дю Мон. Намира се на левия бряг на река Сена, на хълма Сент Жьонвиев (Свети Женевиев) – това е един от хълмовете, на които е разположен Париж.
Историята на църквата е интересна и започва още през VI век, когато там е погребан Свети Женевиев, който спасява града от нашествието на хуните. През вековете няколко пъти е разширявана и доизграждана, носи и различни имена. По време на френската революция обаче, църквата е секуларизирана и превърната в „храм на благочестието“, а мощите на светеца – изгорени. Светецът е обявен за патрон на Париж и в момента в църквата се намира ковчегът, в който се намират част от оцелелите мощи. В църквата се намират и гробниците на математика Блез Паскал и драматурга Жан Расин, а в гробището на църквата е погребан Жан-Пол Марат. Интериорът и екстериорът на църквата са смесица от готическо и ренесансово изкуство.
Освен във филма „Полунощ в Париж“, църквата участва и в една от сцените във филма „Арсен Люпен“, а Ърнест Хемингуей я споменава в известния си роман „Безкраен празник“.
Разглеждаме църквата и се настаняваме на стълбите. По улицата бавно се задават коли и въпреки че не е полунощ и сме си в XXI век, на мястото определено има магия😊.
Доволни и вдъхновени, че сме намерили стълбите, продължаваме разходката из Париж. Имаме цял следобед пред нас. Докато се движим към квартал Маре, виждаме на тротоара наблизо дълга опашка. Нямаме представа за какво чакат хората, но доближавайки се, разбираме, че доброволци от организация за изхранване на бедни хора раздават топла храна на нуждаещите се. По-голямата част от тези, които са се наредили обаче, изобщо не са просяци и бедни. Сред чакащите забелязваме и туристи със скъпи дрехи и раници, говорещи на различни езици, които доволно се хилят като взимат купичката с топла супа. Доста разочароваща гледка, но хора всякакви.
Успяваме да отидем и до известното гробище Пер Лашез, където са погребани много прочути личности като Балзак, Молиер, Оскар Уайлд, Марсел Пруст, Гертруд Щайн, Шопен, Мария Калас, Едит Пиаф, Жилбер Беко, Ив Монтан, Джим Морисън, Шамполион и много други.
На другия ден решаваме да отидем до Живерни – малък град на около 70 км от Париж, където Клод Моне живее и работи от 1883 г. до смъртта си през 1926 г. Прекрасно място, потънало в зеленина, което изключително ни хареса и за което ще пиша отделно. Именно там, в градината на Моне, на дървения мост в японски стил, известен от картините му, е заснета първоначалната сцена на филма „Полунощ в Париж“.
Огледалото на Мира 