Първи полет

Наскоро ми попадна статия с разкази на различни хора за първия им полет със самолет. Всички много ясно си спомняха кой е този полет, кога е бил, къде са отивали. Замислих се, че за разлика от други „първи“ неща, като например първата играчка, първата книга, първото колело, които изобщо не помня, аз също много ясно си спомням моя първи полет.

Той беше през август 1985 г. и беше и първото ми излизане извън България до този момент. Само че пътуването беше предшествано от близо два месеца раздели със съученици, учителки, приятели от блока, тъй като този мой първи полет, всъщност щеше да ме отведе до място, на което баща ми отиваше на работа за няколко години и планът беше аз и майка ми да заминем с него и аз да уча там. От момента, в който се взе решение за тази промяна в живота ни, голямото сбогуване започна. Първо с учителите и съучениците, които в последния ден на учебната година за V-ти клас ми писаха прочувствени пожелания, стихове, рисуваха ми рисунки, лепяха ми картинки в един светлосин тефтер с твърди корици и с рисунка на „Hello Kitty” отпред. Все още го пазя😊.

После сбогуването продължи с няколкодневни тържествени изпращания, организирани от децата от блока, които включваха пикници в градинката зад блока, писане и рисуване в същия тефтер и клетви за вярност във вечно приятелство. И накрая – сбогуване с баби и дядовци. Комбинацията от тези раздели и мястото, на което отивахме, ми създаваше усещането, че заминавам завинаги и повече никога няма да се върна. А ние заминавахме за Бейрут в разгара на гражданската война там. Това, което до този момент знаех за този град, беше това, което съобщаваха редовно по телевизията, а именно – че там има война, че всеки ден загиват хора, виждах по новините войници с маскировъчни дрехи и пушки, които притичват от една сграда към друга на фона на картечни откоси, показваха пушещи сгради, където е избухнал поредният снаряд или бомба. Баща ми замина месец преди нас с майка ми, а с наближаването на деня на нашето заминаване, ме обзе тотално чувство на обреченост, бях сигурна, че няма как да не ни убият още през първите дни😊.

И така, един августовски ден през 1985, аз (тогава 11-годишна) и майка ми, тръгнахме за Бейрут с полет от София през Атина. Помня и до днес престоя на летището в Атина, както и играчката синьо прасе с червени копчета за очи, което купихме. Заговорихме се на английски с възрастен човек, явно ливанец, който чакаше за същия полет, и ми беше много странно, че този човек ни разказва за роднините си в Бейрут, за внуците си, колко са големи, къде учат, каква му е къщата. Как така къща, внуци, как така изобщо има живи роднини☺?! Леко започна да се разсейва твърдата ми убеденост, че ще ни убият веднага. Уви, за кратко. Малко след като самолетът ни излетя от Атина за Бейрут, отново започнах да си представям подробни батални сцени с нашия разстрел. И кулминацията настана, когато обявиха, че след няколко минути кацаме на летището в Бейрут. Тогава аз с най-сериозния си тон попитах майка ми: „Мамо, кога ще ни застрелят, още в самолета или като излезем от него?“😊. До ден днешен умираме от смях с майка ми като си спомняме за този полет, а самият въпрос е станал част от „вътрешнозаводския“ ни семеен хумор.

В крайна сметка не ни застреляха, нито тогава, нито по-късно☺. Но определено имаше доста интересни случки, като например кражба на колата на баща ми в движение, стрелба по колата ни от снайперисти на демаркационната линия между Източен и Западен Бейрут, нееднократно избухване на снаряди пред блока ни, престрелки в близост до нас. Прекарахме там 7 години, през цялото време имаше гражданска война, но на място нещата не бяха толкова страшни, колкото роднините и приятелите ни в България си ги представяха и се притесняваха за нас. А аз се влюбих завинаги в Ливан, в кедровите гори, в планините и в морето, където сутрин можеш да бъдеш на плаж, а следобед – да караш ски. Влюбих се в прекрасната ливанска кухня, в Баалбек, Библос, Тир, Триполи и Сайда. В Ливан открих поезията на Джубран Халил Джубран и картините на Мустафа Фарук. До ден днешен изпитвам силна носталгия и любов по времето, прекарано там.