Изгаряща дъха лятна жега, невероятно гостоприемни хора, неземни красоти, шарени пазари и много айран с мента😊. Ето така с едно изречение би могло да се опише двуседмичното ни приключение в Иран. Но всъщност и десетки страници да изпиша, няма да успея да предам дори и частица от преживените емоции в тази страна, в която ни останаха сърцата, и в която със сигурност ще се завърнем някой ден.
Преди да тръгнем, почти всички наши близки и приятели останаха шокирани от избора ни на дестинация. Пропагандата, изграждаща образа на Иран като страна, в която едва ли не още с пристигането си ще бъдеш арестуван или убит незнайно защо, си беше свършила добре работата. Както се убеждаваме по-късно, на място нещата изобщо не изглеждат по този начин. Разбира се, трябва да се уважават местните правила и порядки, както всъщност навсякъде. Нашата идея за изкарването ни в Иран е първо да изкачим връх Дамаванд, 5671 м, след което да прекараме останалото време в Техеран, Исфахан, Шираз, Персеполис. Свързваме се с агенция, която ни организира изкачването на върха и изваждането на необходимите разрешителни, а всичко останало – купуване на самолетни билети, резервации за хотели и т.н., организираме сами. Информирали сме се предварително, че по това време на годината е много подходящо за изкачване, но тъй като проверяваме прогнозата редовно, 10-ина дни преди заминаването ни забелязваме, че има непрекъснати валежи от сняг. Пет дни преди отпътуването получаваме притеснителен имейл от фирмата-организатор, че времето тази година е нетипично за сезона, с ежедневни неочаквани силни снеговалежи, ниски температури, бури и ветрове, и се налага да носим по-дебели дрехи от предвидените, както и котки.
И така – трима сме, аз, Боги и Митко. Полетът ни за Техеран е в 20 ч. вечерта, с прекачване и престой около 3 часа в любимия ни Истанбул. Кацаме в Техеран малко след 7 ч. сутринта. В ръчния багаж аз и Боги сме си подготвили по един шал, който, след като слизаме, си заметваме на главите. Подготвени сме, че докато сме в Иран ще сме с дълги ръкави и кърпи на главите. Макар че по-късно установяваме, че двете с нея сме едни от най-облечените жени😊. Местните жени са с доста по-къси ръкави от нашите, а кърпите на главите са по-скоро със символично значение, отколкото да прикриват косите – слагат си ги така, че половината им коса е открита. Разбира се, има и крайно религиозни, облечени в черни чадори от горе до долу, но масово по улиците виждаме нормално облечени жени, с грим, дънки, цветни дрехи.
От агенцията, с която ще изкачваме върха, ни посрещат на летището. Оказва се, че освен нас тримата, още четирима човека ще бъдат в групата за изкачване, трима от които са пътували в същия полет от Истанбул. Всички се натоварваме в микробус и потегляме. Последният човек, който ще изкачва върха с нас, е пристигнал няколко дни по-рано и ни чака пред един хотел в Техеран, взимаме го и него и тръгваме директно за планината.
Първата ни спирка е хижа Полор (Polour hut), разположена на височина 2270 м. Води се базов лагер № 1 и представлява голяма хижа, която е един от центровете на Иранската планинска федерация. Тук могат да се извадят разрешителни за изкачване на Дамаванд, ако не са извадени предварително. Намира се на 80 км от Техеран и с кола се стига по асфалтов път за час и половина. Ще прекараме в хижата няколко часа за почивка и лека аклиматизация. Пристигаме около 9 ч. сутринта, посрещат ни помощник-водачите Фархад и Ашкан, и двамата много лъчезарни и приказливи. С основния водач ще се срещнем по-късно през следващите дни, когато стигнем до последния лагер.
Поднасят ни богата закуска с много чай, плодове, зеленчуци, сирене и нещо като мекици. Докато хапваме, в сладки приказки минават около 2 часа, почти никой не е спал в самолета през нощта и умората вече си казва думата. Настаняват ни в стая с 7-8 легла, има и баня, и тоалетна към нея, всичко е много чисто. Уж лягаме да спим, но аз не мога да заспя и чета книга. След около 4 часа ставаме и започваме да се приготвяме за следващия лагер. Взимаме само раниците и денковете с дрехите и обувките, които ще ни трябват за изкачването, другата част от багажа оставяме в хижата, на връщане ще си го вземем. Към 18 ч. се натоварваме в два пикапа, пригодени за планински пътища и тръгваме към следващия лагер, на който ще нощуваме – Гусфанд Сар (Goosfand Sar). Той се намира на 18 км, но пътуваме около час, тъй като пътят е стръмен и каменист. Лагерът е разположен на 3040 м височина, на мястото има голям заслон, разделен на две части, джамия, наречена Сахеб ал-Заман, и кошара. Може да се нощува в двете стаи на заслона, в джамията или в палатка, ако си носиш такава. Ток няма, водата е от топящите се снежници наоколо.
Този лагер се използва основно през лятото, защото зимата, когато има прекалено много сняг, е трудно достъпен и вместо него, се използва друг лагер. Бяхме чели, че на този лагер през лятото има много хора и е шумно, мръсно и претъпкано, но имаме късмет и точно тази нощ в лагера ще нощува само нашата група от 7 изкачващи се и двамата ни помощник-водачи.
Водачите ни приготвят вечеря, хапваме набързо и правим обиколка около лагера. От мястото се открива невероятно красива гледка към планината и няколко села в далечината. Може би тук е и мястото за малко повече информация къде точно се намираме.
Връх Дамаванд, който ще изкачваме, е висок 5671 м и е най-високият връх в Иран и Близкия Изток, както и най-високият вулкан в Азия. Вулканът е полу-активен, в най-горната му част има изтичане на серни газове, виждат се пушеци и се усеща остра задушлива миризма на сяра. Намира се в планинската верига Алборз, която е в северната част на Иран и се простира от границата с Азербайджан покрай южната част на Каспийско море до границите с Туркменистан и Афганистан. Общата дължина на планинската верига Алборз е около 900 км, а ширината ѝ – около 120 км. Състои се от три части: западна, централна и източна. Западната част се нарича Талеш и е с дължина около 200 км и с ширина около 32 км. В тази част се намират няколко върха с височина около или малко над 3000 м. С името Алборз обикновено се обозначава централната част на веригата, която е и най-високата. Дълга е около 400 км и широка около 120 км. Именно в тази част се намира вулканът Дамаванд (5671 м), който ще изкачваме. Източната част на планинската верига е с дължина 300 км и ширина около 80 км и се простира от югоизточния край на Каспийско море до планините Копетдаг на границата с Туркменистан. Представлява поредица масиви, най-високият от които е планината Шах Кух (3936 м). В крайния си източен участък веригата се свързва с Хорасанските планини. Понякога цялата верига се нарича планинска система Талеш-Алборз-Хорасан.
Растителността е богата, състои се предимно от гъсти букови гори, над 1700 м – дъбови, а на някои места се среща и див кипарис. Животните, които се срещат, са персийски леопард, вълци, глигани, мечки, рис, каракал, муфлони, диви кози, сърни, благородни елени. Сред видовете птици най-много са грабливите – орли, соколи, мишелови.
Прекарваме час-два навън и по-късно разгъваме спалните чували и се опъваме на земята в едната стая на заслона. Аз не мога да спя, както обикновено на такива места, и по-скоро придремвам и нощта ми минава в някаква просъница, отколкото в спане, но вече съм свикнала, че по време на изкачвания почти не спя. Нищо, после ще наваксвам.
На другия ден след закуска събираме багажа и сме готови вече за същинските изкачвания. Към 8 и половина потегляме към следващия и последен лагер № 3 – т. нар. „Нова хижа – Баргах Севом“ (Bargah Sevom New Hut), разположен на височина 4250 м, където ще прекараме три нощи: две – преди, и една – след изкачването. Стигаме за около 5 часа.
Хижата е нова, построена е от Иранската планинска федерация, като е завършена през 2009 г. Условията в нея са много добри, разполага с няколко помещения за спане, оборудвана кухня, соларни батерии, добре поддържана външна тоалетна. Съвсем наблизо – на 30 м по-надолу, се намира „Старата хижа“, която също се използва, ние сме настанени в по-новата. Както и на предишния лагер, и тук може да се разпънат и палатки. Хижата е доста пълна. В помещението, в което ние ще спим на двойни легла, има около 50 човека😊. Ясно, и тази нощ няма да се спи от хъркащи. Показват ни леглата, оставяме си багажа и слизаме в кухнята за обяд.
В кухнята е пълно с хора от цял свят – иранци, чехи, англичани, поляци, турци и българи в наше лице😊. Сядаме на маса при две момчета от Турция, които са изкачили връх Арарат преди няколко дни и сега ще опитат да изкачат и Дамаванд. Отново пием много чай и ядем вкусна зеленчукова супа и други неща. Запознаваме се и с основния водач. Той е на около 55-56 години и се оказва баща на помощник-водача Ашкан. Разприказваме се с различни хора и времето излита, става време за разпъване на спалните чували и лягане. Ток има, но се пуска за кратко по два пъти на ден – сутрин към 4 ч., когато тези, които ще изкачват върха същия ден, стават и се приготвят, и за малко вечер.
Изненадващо, но от 50-те човека в помещението се оказва, че само един хърка и той е от нашата група. Обаче така хърка, че стига и за 50-имата и нищо не помага – нито тапи, нито подсвирквания, подвиквания и всякакви други примляскващи и проскърцващи звуци, които издаваме.
На другия ден сутринта хъркащият е свежарка и готов за подвизи, а „спящите“, близо до него, сме с торбички до под носа и схванати вратове. Но пък иначе е много добродушен и забавен, как да му се сърдиш😊.
Днешният ден е определен за аклиматизация с изкачване до към 5000 м по маршрута, по който ще изкачваме и върха. Ще бъдем с единия от помощник-водачите – Фархан. Времето е хубаво, непрекъснатите снеговалежи от последните две седмици вече ги няма. Спокойно се приготвяме и към 9 ч. тръгваме. Движим се нормално, не бързаме, правим много снимки, много е красиво.
Целият преход отнема общо към 6 часа, така че в ранния следобед сме обратно в хижата за обяд и почивка. Остатъка от деня прекарваме в разходки около хижата и приказки с другите.
Преди да се е стъмнило, си приготвяме дрехите и раниците за утрешния ден, основният водач ни дава последни разяснения за изкачването и към 22 ч. лягаме. Историята с хъркането се повтаря, но този път някак успявам и да поспя малко.
И така, 28 юли 2015 – денят на изкачването. Ставаме в 4 сутринта, обличаме се дебело – термо бельо, зимни панталони, полари, пухенки, дебели якета. Закусваме към 4 и половина и в 5 тръгваме към върха с основния водач и помощник-водача Фархад. С групата ни от 7 човека, ще се изкачва и един иранец, на 43 г., който също се казва Фархад и е приятел на водачите. Той е с ампутиран десен крак, тъй като преди повече от 20 години е пострадал от изостанала от ирано-иракската война мина. Много е студено, има и вятър. Маршрутът ни е познат от предишния ден, но разликата е, че водачът налага още от началото много бързо темпо. Честно казано, не ни е много симпатичен, за разлика от помощниците му. На част от хората им е трудно това темпо и изостават. Изкачването няма никакви технически трудности, но през цялото време е стръмно. За кратко превалява сняг, но като цяло имаме късмет с времето, особено на фона на снеговалежите и бурите от предишните дни и седмици. След около 5 часа изкачване се разминаваме с мъж на около 65 години, който слиза. Поздравява ни, спира, разговаряме се от къде сме, с какво се занимаваме, питаме го колко остава до върха. Той е поляк и като разбира, че сме от България, искрено се радва. Продължаваме към върха, обнадеждени, че остава час и нещо. От време на време правим почивки за по 5 минути. Непосредствено под върха започва да се усеща силна и остра миризма на сяра, което затруднява допълнително дишането, което на височина от 5671 м и без това е достатъчно трудно. През няколко метра се виждат и малки гейзери, от които излизат серни изпарения и пушек.
В 11 и половина сме на върха, т.е. изкачили сме се за 6 часа и половина. На върха има останки от някакви животни, които са закачени на една скала. Докато сме там и си правим снимки със знамето, от друг маршрут се качват няколко човека, оказва се, че са кюрди. Поздравяваме се взаимно за изкачения връх, те много държат да се снимат с нас и знамето ни и си правим няколко общи снимки. Въпреки че е с ампутиран крак, Фархад нито за секунда не показва колебание. Напротив, той е един от най-мотивираните и в изключително добра форма. Дори се шегува постоянно с това, че няма крак, и на една от снимките изведнъж си сваля протезата и ми я връчва тържествено да я вдигна. За пореден път се убеждавам, че границите на човешките възможности са само такива, каквито сам си поставиш, и че няма невъзможни неща. Невероятен човек!
Прекарваме на върха около час. Времето леко се разваля, започва да вали и сняг и се отправяме надолу. За 2 часа и половина успяваме да слезем до хижата. Там вече ни чакат с поздравления, топли супи и много чай и други течности.
Вечерта срещаме в хижата поляка, с когото се заговорихме в подножието на върха. Той също спи в нашето помещение. Оказва се, че това е Кшищоф Виелицки, един от най-великите световни алпинисти – петият човек в света, изкачил всичките осемхилядници и първият алпинист, изкачил Еверест, Кангчендзьонга и Лхотце през зимата! Разказва ни за познанството си с Христо Проданов и много интересни факти и случки.
На другия ден сутринта събираме багажите и към 8 и половина тръгваме надолу към лагер № 2.
Там ни чакат, за да ни закарат до Техеран. Преди да тръгнем пием чай и си купуваме тениски с изображение на Дамаванд от едно малко момче, което продава различни сувенири. На път за Техеран спираме да си вземем оставените първия ден багажи, които не ни трябваха в планината.
След обяд пристигаме в Техеран. Взимаме си довиждане с останалите от групата, тъй като всички си тръгват още същата вечер, а ние се настаняваме в хотела в Техеран, в който ще останем следващите няколко дни.
И така – първата част от иранското ни приключение завършва с успешното изкачване на Дамаванд, предстоят ни вълнуващи дни в Техеран, Исфахан, Шираз и Персеполис. Но първо ни предстои сериозна баня и дълбок сън, без хъркащи и без среднощни ставания😊!
Огледалото на Мира 