Каменният град в Занзибар

Интересен факт е, че най-кратката война в историята на човечеството се провежда в Каменния град. Това е войната между Занзибар и Великобритания, която продължава едва 38 минути и става на 27 август 1896 г. Причината за войната е, че след смъртта на пробританския султан Хамад бин Тувайни, неговият племенник Халид бин Баргаш извършва преврат и завзема властта. Това обаче не се харесва на англичаните, които поддържат друга кандидатура за султан. Освен това по силата на договор, подписан от Занзибар през 1886 г., султанът трябва да е одобрен от Британската империя. Англичаните изпращат на султана-метежник ултиматум да се откаже от властта, той отказва и в отговор около занзибарските брегове пристигат няколко крайцера и оръдейни кораба. Още с първите изстрели, занзибарската защита е унищожена и 38 минути след началото на войната, султанът издига бял флаг и войната е прекратена. Великобритания печели войната само с един ранен моряк, а цената, която плаща Занзибар, е висока – жертвите са над 500.

Първото, което ще разгледаме в Каменния град, е именно този дворец, силно разрушен по време на въпросната война, а сега изцяло възстановен.

Дворецът е на 3 етажа, построен е в края на 19 век и се намира на брега на Индийския океан, между Къщата на чудесата (Бейт-ал-Аджаиб) и Стария диспансер, които ще разгледаме по-късно. Един от етажите е посветен на деветия султан на Занзибар – Халифа бин Харуф, управлявал в продължение на 49 години, до смъртта си през 1960 г. Друг етаж е посветен на принцеса Емили Рюте (родена като Саида Салме). В музея могат да се видят нейни дрехи, книги и вещи от ежедневието ѝ. Животът ѝ е като приключенски роман. Тя е 36-тото дете на султана на Оман – Саид бин Султан (същият, който през 1840 г. премества столицата на Оманския султанат от Маскат в Стоун таун). Майка ѝ е черкезка наложница на име Джилфан. В Каменния град принцесата се запознава с бъдещия си съпруг – немския търговец Рудолф Рюте, от когото забременява. Когато бременността ѝ започва да личи, с помощта на капитана на британска фрегата бяга в Йемен, по това време британска колония, където приема протестантството, омъжва се за Рудолф и сменя името си на Емили Рюте. По-късно с мъжа си се преместват в Европа и живеят там. Принцесата разказва за живота си в книгата „Мемоарите на една арабска принцеса от Занзибар“, смятана за първата известна автобиография на арабска жена.

До султанския дворец се намира Къщата на чудесата. Нарича се така, тъй като е първата сграда в Занзибар с електричество, а също и първата сграда в Източна Африка, която има асансьор. Имала е и вътрешна канализация с течаща вода, бани и тоалетни. Бивша резиденция на султана, най-голямата и най-висока сграда в Каменния град, днес е музей на занзибарската и суахилската култура.

Минаваме покрай Старата крепост, която е най-старата сграда в Занзибар, построена през 17 век от оманските султани, за да защитава острова от португалците. По-късно се превръща в затвор и казарма, а в началото на 20 век се използва като депо по време на изграждането на железопътната линия, свързваща Каменния град със село Бубубу.

Срещу Старата крепост и Къщата на чудесата са Градините Фородани. Това е малък парк по протежение на океанския бряг. След залез, когато влагата и температурите са по-поносими и приятни, паркът се изпълва с местни хора и туристи, които се разхождат, четат на пейките, обикалят рибния пазар, вечерят в малките ресторанти по крайбрежието.

Време е да хапнем и ние, но преди това решаваме да отидем до родната къща на Фреди Меркюри.

Въпреки че Каменният град векове наред е център на търговията с подправки, злато и роби, най-значимият му „износ“ е легендарният вокалист на Куийн Фреди Меркюри☺, роден през 1946 г. в Каменния град като Фарук Булсара. Къщата се намира на малка улица, близо до пощата, от двете страни на входната врата са поставени много негови снимки.

Наблизо до къщата се намира ресторант Меркюри, решаваме да обядваме там. Мястото е уютно и приятно, намира се на крайбрежната улица, с гледка към океана. Навсякъде има снимки на Фреди Меркюри и Куийн. Прекарваме там около час, преди да продължим с разходката из Каменния град.

В миналото Каменният град е център на търговията с роби в Африка, докарвани от вътрешността на Африка, най-вече от Конго. Периодът на търговията с роби се свързва с Типу Тип, най-известният африкански търговец на роби и слонова кост от 19 век, собственик на плантации за карамфил. Къщата му се смята за забележителност, но ние не отиваме да я видим. Истинското му име е Хамад бин Мухамад, но го наричат Типу Тип заради звука от оръжията, които използва.

На мястото, на което някога е бил най-големият пазар на роби в Източна Африка, днес в Каменния град се намира англиканска катедрала. Строителството ѝ започва през 1873 г. от епископ Едуард Стиер и продължава 10 години. Построена е по случай края на робството и премахването на последния пазар на роби в Африка. Едуард Стиер умира малко преди катедралата да бъде завършена и е погребан зад олтара. Казват, че дървеният кръст в църквата е изработен от дървото, растящо на мястото, където е погребано сърцето на Дейвид Ливингстън в Замбия. До олтара някога е имало голямо дърво, използвано като място за бичуване. В двора на катедралата се намира Монументът на робите – потискаща скулптура, която представлява няколко голи фигури в правоъгълен ров, с истински вериги на вратовете. В такива ровове робите са държани, преди да бъдат изкарани на пазара за продан.

На няколко крачки от катедралата е и Музеят на робството – бивш затвор за роби, също място, което носи мъчителен спомен за ужасите от времената на търговията с роби.

Улиците в Каменния град са толкова тесни, че по тях не могат да минават коли и придвижването става основно с колела и мотори. Както и пеша, разбира се☺. Освен че са тесни, толкова си приличат, че изглеждат напълно еднакви. Все едно си попаднал в лабиринт. На няколко пъти се губим и питаме местните, които са много любезни и ни насочват към пазара, към който всъщност сме се запътили. Докато се лутаме насам-натам, разглеждаме сградите, архитектурата им е смесица от различни култури – суахилска, персийска, арабска, индийска, колониална. По арабски тертип на първия етаж са магазините, а на втория са жилищата. Едно от най-впечатляващите неща са декорираните дървените врати с изкусни резби и релефи. Най-често резбите са цитати от Корана, но има и различни фигури – например лотоси. Капаците на прозорците също много ми харесват. Не случайно през 2000 г. градът е включен в списъка на световното наследство на ЮНЕСКО.

Успяваме все пак да стигнем до пазара, който е огромен, типично африканско-арабски, много шарен и наситен с цветове. Екзотични плодове и зеленчуци, различни меса, шалове, дрехи, пана, маски, фигури и разбира се много и всякакви подправки. И няма как да е иначе, все пак Занзибар е известен и като „Островът на подправките“, благодарение на карамфила, индийското орехче, канелата, черния пипер и много други подправки, които растат и се отглеждат тук. Установяваме, че има четири вида банани, от които само най-малките, изглеждащи като изгнили, са за ядене и са много сладки и ароматни. Другите три вида са за готвене.

В края на деня откриваме много симпатичен магазин за сувенири, от където си купуваме различни неща. На касата ни опаковат нещата едно по едно и аз изобщо не ги отварям до връщането ни в България. Когато се прибираме, установявам, че три много красиви рисунки върху платно с африкански мотиви липсват и явно в суматохата на касата са пропуснали да ги сложат в торбата😢. Много се разочаровам, защото обичам да си купувам такива неща от всяко място, където ходя, и после да им слагам рамки и да ги закачам на стените. На фирмената торбичка виждам адреса и имейла на магазина и решавам да им пиша. Получавам светкавичен отговор, че ще ми ги изпратят и да им посоча адрес. След две седмици прекрасните ми африкански рисунки-пана пристигат по пощата и не мога да си намеря място от щастие😊.