"Имах ферма в Африка…" – по стъпките на Карен Бликсен в Найроби, Кения

Полетът до Найроби е не повече от час. Чакам с нетърпение да пристигнем, голяма моя мечта е на път да се сбъдне – веднага след кацането ни ще ходим в къщата на датската писателка Карен Бликсен край Найроби. По автобиографичния ѝ роман „Извън Африка“ („Out of Africa“), който разказва за живота ѝ в Кения, е заснет един от най-любимите ми филми със същото име. Носител е на 7 награди Оскар, режисьор е Сидни Полак, с Мерил Стрийп и Робърт Редфорд в главните роли.

Колкото и пъти да гледам този филм, няма да ми омръзне. Кара ме отново и отново да копнея за преливащите цветове на Африка, за живот сред акации и диви животни, оранжеви залези, безкрайни савани и полъх на вечерен вятър.

Карен е от много богато семейство, родена е през 1885 г. От малка обича да чете и пише разкази. По бащина линия фамилията ѝ е Динесен. При написването на разказ, посветен на един от братовчедите ѝ, в когото е влюбена, наивно решава да смени името си с мъжко, за да не се разбере кой го е написал. Така за първи път използва името Исак Динесен, с което издава по-голяма част от разказите и романите си по-късно.

На 29 години се омъжва за братовчед си Брор фон Бликсен – брат-близнак на братовчеда, в когото е влюбена. Между тях няма любов, не са влюбени един в друг, но се разбират добре, а и всеки получава това, което иска – тя титла „баронеса“, а той – финансово състояние.

През 1914 г. решават да заминат за Африка и купуват ферма с кафеена плантация в Кения, близо до Найроби. Карен се влюбва в Африка. Разработват плантацията заедно, но мъжът ѝ Брор започва да ходи на лов често и го няма със седмици и месеци. Постепенно Карен поема грижата за всичко.

След едно от завръщанията на Брор, Карен се разболява, поставят ѝ диагноза сифилис, няма съмнение кой я е заразил. Започва да се лекува с живак и арсен, което ѝ носи сериозни здравословни проблеми до края на живота. Междувременно фермата не върви добре, реколтите са слаби, постепенно затъват в дългове.

С Денис Финч Хатън се запознава през 1918 г. С благороден произход е, но живее от години в Африка и се занимава с организиране на сафарита и лов. Отначало той е общ семеен приятел, но при дългите отсъствия на Брор, Карен и Денис стават изключително близки. Разказва ѝ за мечтата си да бъде пилот, тя споделя с него всичко, включително и за сифилиса.

През 1925 г. Карен и Брор се развеждат, той си заминава за родната Швеция, а тя остава в Африка с фермата и всички дългове. Създава училище за децата на масаите, което сама ръководи и в което преподава. Денис се премества да живее при нея. Карен се влюбва безпаметно в него, но той е изключително свободолюбив, заминава и се връща, когато реши, без дори да ѝ се обажда. Един ден Денис сбъдва мечтата си и си купува самолет. Според Карен моментите, в които са летели заедно с Денис, са най-силните в живота ѝ. Няколко месеца по-късно обаче, Денис катастрофира със самолета и загива.

Скоро след смъртта му, Карен продава фермата, връща се в Дания и се отдава на писане. Не се омъжва повече и няма деца. Близка приятелка е с Ърнест Хемингуей, Труман Капоти и други писатели. Два пъти е номинирана за Нобелова награда за литература, но не я печели нито веднъж. Умира на 77 години в родния си дом в малкия град Рунгщед в Дания.

Кацаме в 7 сутринта на международното летище Джомо Кенята (първият президент на независима Кения) в Найроби. Срещу 50 долара ни слагат визи на летището, без никакъв проблем. Посреща ни кениец, чието име за съжаление не помня, с него ще прекараме целия ден. Общуването му с нас се свежда основно до кимане с глава, тъй като знае само няколко думи на английски. Това е странно, тъй като заедно със суахили, английският е официален език в Кения и почти всички го говорят перфектно. Важното е, че както и досега, нещата се случват според уговорките чрез имейли и навсякъде се движим по предварителната ни програма.

Найроби ни посреща със слънце и вятър и октомврийска температура около 20 градуса. Днес ще пътуваме с малък микробус, първо ще направим кратка обиколка из града и след това отиваме на гроба на Денис Финч Хатън и къщата на Карен Бликсен.

Градът е сравнително млад, основан е през 1899 г. като селище покрай железопътната линия между Момбаса и Уганда и се разраства бързо, а след независимостта на Кения от Великобритания през 1963 г. се превръща в столица и най-голям град на Кения. Името му произлиза от масайското наименование на местността „еwaso nyirob“, което означава „хладни води“. В Найроби живеят над 5 млн. души. Задръстванията са километрични. Британското присъствие в града е силно, много квартали са с английски имена, както и имената на голяма част от хората. Поради различните етноси и религии има много църкви, джамии и други храмове. В Найроби са разположени клонове на големи международни компании, една от най-големите фондови борси в Африка също се намира тук. Изглежда подреден и чист град, с много паркове и търговски центрове. Преминаваме и през МОЛ-а в един от най-скъпите квартали в града, населен с много чужденци, в който седмица преди да тръгнем за Африка имаше атентат. Над 70 човека бяха убити, а десетки – ранени и взети за заложници. Отговорност за атентата по-късно поеха свързаните с „Ал-кайда“ сомалийски бунтовници от „Аш-шабаб“. За съжаление Найроби се води за един от най-опасните градове, престъпността е много висока, не се препоръчва да се излиза късно вечер. За времето, което прекарахме, ни направи впечатление, че навсякъде при влизане в каквато и да е сграда – хотел, ресторант, кафене, на входа има детектори за проверка за оръжие. Жилищата също са строго охранявани, често се наемат охранители, които работят денонощно. Забранено е да се пуши на обществени места, ако пушиш на улицата, дори можеш да бъдеш арестуван.

Когато денят е ясен, от Найроби се виждат планините Килиманджаро и Кения, съответно на север и югоизток.

Ще имаме време да се разходим по-спокойно из Найроби по-късно през деня, сега се отправяме към планината Нгонг в покрайнините на Найроби, за да отидем на гроба на Денис Финч Хатън.

Ако човек не знае къде точно е гробът, няма начин да го намери. Нашият водач знае мястото и въпреки това няколко пъти се обърква и се връщаме и лутаме. Пътят на места е толкова обрасъл с треви и високи храсти, че изобщо не се разбира, че е път. Макар и трудно, все пак успяваме да стигнем до гроба. Намира се точно на върха на планината Нгонг. Когато Карен погребва Денис там, така както той предварително е пожелал, в околността няма абсолютно нищо. Малко по-късно брат му поставя на гроба обелиск, който и до днес е там. На него има плоча с цитат от любимата на Финч Хатън поема „Балада за стария моряк“ от Самюъл Колридж, писана през 18-ти век. Според масаите и до ден днешен на мястото обикалят лъвове. Спомням си прекрасно финалната сцена от филма, когато лъв и лъвица дойдоха и легнаха на гроба.

В момента за мястото се грижи семейство, което живее наблизо. Около гроба има малка градина с цветя. А местността наоколо изглежда доста по-различно от времето, когато Финч Хатън е погребан  – сега навсякъде е обрасло с храсти и дървета.

Време е да тръгваме към къщата на Карен Бликсен, ще отнеме около половин час, за да стигнем до там.

Къщата е от камък, намира се в подножието на планината Нгонг, край Найроби. Построена е през 1912 г., а  пет години по-късно Карен и мъжът ѝ Брор я купуват. Карен живее там, докато напуска Африка през 1931 г.

От 1986 г. къщата е музей. Освен автентичните вещи и мебелировка, в нея се намират и част от предметите, използвани във филма, например грамофонът, от който героите слушаха класическа музика на терасата. Към къщата има голяма и много добре поддържана градина. Когато ние сме там, няма почти никакви хора. В цената на билета за музея е включен и екскурзовод, който ни отвежда на маса на сянка в градината и на чаша чай подробно ни разказва за къщата и за Карен. Макар да знаем историята прекрасно, се наслаждаваме на разказа и в този африкански следобед през октомври се пренасяме близо век назад. Сякаш всеки момент по калдъръма ще пристигне автомобилът на Финч Хатън и от терасата ще се понесе музика от стария грамофон.

По-късно влизаме в къщата, разхождаме се в отделните стаи. Библиотеката е пълна със стари книги, в кухнята по рафтовете има порцеланови чаши и чайници, все едно Карен и гостите ѝ току що са пили чай.

Към къщата има малък магазин за сувенири, от който купуваме картички, пана и други сувенири и макар че на мен изобщо не ми се тръгва от това място, бавно се отправяме обратно към Найроби.