Есен в Родопите – Триград и Чаирите

Прогнозата за времето за почивните дни, която чуваме отвсякъде, е за обилни валежи, ветрове, ниски температури и какви ли още не катаклизми. И напук на всички пъшкания, цъкания за приближаващата „ужасна“ зима и коментари за отиващото си лято в стил „край вече – оттук нататък това ни чака месеци наред“, ние решаваме да пътуваме за Родопите. Времето никога не е било причина да отложим някое пътуване, напротив – какво по-красиво от есен в Родопите и гора след дъжд. Тръгваме за Триград.

Естествено всички оптимистични планове за ранно тръгване от работа, „за да не хванем най-големите петъчни задръствания“, се провалят и успяваме да се изнесем от София към 7 и половина – 8 вечерта.

Често обикаляме из тази част на Родопите – Триград, Девин, Доспат, Широка лъка, Стойките, Солища, Смилян, Арда, любимо ми е да спираме в селата, през които минаваме, и да разглеждаме старите къщи, огради и градини. Миналото лято за първи път бяхме в Аркан хан, прекрасен и уютен хотел в края на селото, точно до конната база и близо до пътя за селата Жребево и Кестен. Точно такива хотели харесвам – в края на селото, тишина, гора. Стаите са с много дърво, къдрави перденца, свещници. В тях няма телевизори (нарочно!), но за сметка на това във всяка стая, както и на масички навсякъде из хотела, има чудесни книги.

Миналата година една от книгите в стаята беше 3-ият том от избраните творби на Хемингуей, издание на Народна култура от 1990 г. Вкъщи ги имаме същите, помня ги още от ученическите си години, сега ги имам и в по-нови издания, но ми беше много приятно да прочета отново някой разказ точно от това издание. Тази година пък си избирам за четене от книгите в стаята едни аржентински разкази.

Не сме ходили досега на Чаирските езера и този път това ни е основната цел. Още от София се уговаряме, че в 10 и половина сутринта на другия ден ще ни чакат пред Музея на мечката в началото на селото. Вариантите да се стигне до езерата са или пеша за около два часа и половина, или с високопроходим джип, който да може да минава през реки и камъни. Ние избираме варианта с джипа, тъй като с 5-годишно дете два-три часа ходене, плюс неяснотата дали ще завали, не ни се струва добра идея. И така – в събота сутринта, както сме се разбрали, сме на определеното място, там ни чака Весо, който ще ни води. Оказва се, че съвременните джипове нямат никакви шансове да стигнат до езерата по този маршрут, но джипът, с който потегляме – Газ 69, с двигател на Волга, модел 1957 г., няма никакъв проблем😊. Абе, друго нещо си е руската машина.

По пътя не мога да направя снимки заради друсането, но е много красиво, макар и леко облачно.

След близо час пътуване с около 10-20 км в час и два пъти преминаване през реката, стигаме до Пияната гора. Нарича се така, тъй като поради свлачища и постоянни размествания на горните земни пластове, дърветата са наклонени в различни посоки и стремейки се да възстановят вертикалното си положение спрямо земята, придобиват странни и загадъчни форми. Докато ние се разхождаме из гората, нашият гид Весо се шмугва между дърветата да търси манатарки. Йоан (5-годишният ни син) е много впечатлен от наклонените дървета в гората и набързо спретваме разказ за вълшебната гора и самодивите, които живеят там и в момента се крият от нас между дърветата, защото за да не им изчезне магическата сила не трябва да ги виждат хора😊. По-късно разбирам, че наистина за това място, както и за района на езерата, се носят легенди за самодиви, които примамвали с красивите си песни и танци овчарите и ги омагьосвали.

Стигаме езерата. Голяма красота. Чаирските езера, които са седем на брой, са разположени сред над 2000 дка ливади и смърчови гори. Районът е магичен, особено сега през есента, сред преливащите се жълти, кафяви, червени, зелени цветове, падналите мъгли и надвисналата тишина. Все едно сме попаднали в гората от филма Деветата порта. Водата в езерата е кристална, пълно е с планинска пъстърва. Езерата са естествено образували се в резултат на свлачищата в района, който е защитена местност с рядко срещани растения и животни. Виждаме диви коне, които пасат на отсрещния склон, а точно покрай нас притичва малка сърничка.

Съвсем близо до местността Чаирски езера е туристическата база „Чаирски езера“, която е част от маркирания маршрут хижа Студенец – хижа Смолянски езера – хижа Перелик – хижа Ледницата – село Мугла – туристическа база Чаирски езера – хижа Триградски скали. Базата е на два етажа, с около 70 места, с много добри условия за нощувка и храна. Ние хапваме и пийваме вкусни домашни яйца със сирене и прясно приготвен сок от джанки.

Още по-нагоре от туристическата база се намира най-високо разположеното езеро. Пътят до там е доста стръмен, но с руската машина успяваме да се качим без проблем, макар че започва и леко да ръми. В средата на езерото има малък остров с беседка, до която се стига по метални мостчета. Над езерото се намира вила, която е много добре оборудвана и се дава под наем. Мисля, че спокойно могат да се съберат около десет души.

Докато ние се разходим около езерото, нашият водач Весо е попаднал на манатарки и се връща доволен. Междувременно дъждът се засилва и бавно потегляме по обратния път към Триград.

След около час и нещо стигаме до там, от където тръгнахме – Музея на мечката, разделяме се с Весо и се прибираме към хотела, където на фона на дъжда, с чаша вино и книга, се отдаваме на почивко-дрямка😊.

На следващия ден си тръгваме за София, като решаваме да минем през Доспат. Пътят между Триград и Доспат е невероятно красив. През цялото време ръми и това прави цветовете около нас още по-свежи и ярки.

Накрая стигаме до Доспат, дъждът вече се засилва доста и само минаваме да видим язовира и потегляме към София през Батак и Пещера.