Боги е прекрасно момиче, което имах късмета да срещна преди време като една от новопостъпилите колежки във фирмата, в която работя. И това беше една от най-важните срещи в живота ми. Въпреки че бяхме колежки само година, оттогава ни свързва искрено приятелство и тя е една от най-близките ми приятелки, с която споделяме общи мечти, вдъхновения, пътешествия, емоции, любов към изучаването на нови неща. Едни от най-хубавите ни моменти заедно са когато във вихъра на нова организация за пътуване, прекарваме часове в любимото ни уютно ресторантче, което Боги нарече „работилница за пътешествия“ и с тефтери, химикалки и карти избистряме детайлите. Голяма любов на Боги е Словения, където от няколко години прекарва всяко лято по няколко седмици като доброволец в домашна ферма и винаги се завръща презаредена и вдъхновена. Ще я помоля някой път да напише разказ за тази си страст, а в текста по-долу Боги разказва за друго свое пътешествие, а именно – за интересното си пътуване до Непал преди няколко години.
текст и снимки: Богдана Ангелова
Започвам разказа с една снимка.
Още докато разглеждахме снимките от пътешествието на близък мой приятел в Непал тази снимка ме грабна, прикова погледа ми и ме накара да се почувствам сякаш аз стоях точно там, където беше заснета, и под мен се спускаха на тераси прилежно изораните нивички на фона на тези величествени върхове.
Чувството беше различно от това да разглеждаш снимки от нечие пътешествие. Не бях страничен наблюдател, а сякаш надничах през нея в един друг свят.
Сдобих се с тази снимка и я сложих веднага на десктопа си. Така ден след ден погледът и мисълта ми се рееха сред този пейзаж. Това беше моят хоризонт месеци наред и мислено бях се вмъкнала в тази картина.
Пътуването до Катманду беше дълго, със спирка в Истанбул и нощувка в Манама, но наситено с впечатления и вълнение от предстоящото приключение.
В (Кралство) Бахрейн сякаш оживяха героите на някоя арабска приказка – жените в черно от главата до петите, мъжете – в бяло. Пясъчен пейзаж насред Персийския залив и стъклени сгради с изкуствена, климатизирана атмосфера, осигуряваща живот сред неописуемата горещина. Сякаш си се надвесил над врящия чайник. Насладихме се на прекрасна вечеря с патладжанени салати, супа топчета с канела, мляко с ориз (с лек розов аромат, стафиди и шам фъстък).
Бахрейн и пленителните реклами по време на полета на Гълф Еър ме накараха да мечтая за Дамаск, Бейрут, Шираз, Аман, Мускат и много други непознати градове и техните съвременни и древни култури.
Културните различия между Европа и Азия усетих още в кореспонденцията с местните туристически агенции, които отговориха на нашето запитване. От всички писма ни заливаха с любезност, уважение и загриженост, неприсъщи на деловата кореспонденция в западния свят. Бяха сърдечни и всички се опитваха да ни „угодят“ в добрия смисъл на думата. Още на този етап започна традиционното за източните култури „пазарене“. И когато с уважение помолиш за отстъпка, обикновено я получаваш.
Леко зашеметени от пътуването се „изсипахме“ на летището в Катманду и се насочихме към граничните власти, за да получим входни визи. Сградата на терминала за международни полети е голяма тухлена постройка, облицована с червени тухлички отвън, а интериорът – с богати дърворезби, много огледала и вентилатори по таваните.
Всички трескаво попълваха формуляри, за да се сдобият с виза в паспортите, докато служителите изобщо не бързаха.
Въпреки че главната цел на това пътешествие бяха Хималаите, прекарахме по няколко дни преди и след планината в Катманду.
Първите ми впечатления от този град са лудешкото движение и характерният мирис по улиците, най-вече на благоуханни ароматни пръчици.
Беше началото на октомври – месец, изпълнен с много религиозни празници за индуистите.
Започнахме обиколката на града от храма на маймуните. Суаямбунат се казва ступата в този комплекс от множество храмове и светилища, споделен между будисти и индуисти. Наблюдавах с изумление мирното съжителство и дори преплитане на храмове, обичаи, ритуали и почитани божества.
Озовахме се в храма на маймуните в разгара на празника дасайн, който продължава около петнайсет дни и символизира победата на доброто срещу злото. И без да разбирам смисъла на ритуалите, които изпълняваха хората, можех да усетя празничната атмосфера. Мястото имаше свой особен дух. Всички животни се считат за свещени и живеят сред храмовете. Позволено им е всичко, поднасят им се дарове от храна. Маймунките се катерят навсякъде, дори по будистките молитвени флагчета. Имаше множество гълъби и кучета наоколо.
Различни групички хора се занимаваха със своите си ритуали, наклякали или насядали по земята – палеха свещички, рисуваха по земята някакви фигури, подреждаха дарове от ориз и пресни плодове. Не се смущаваха от чуждестранните туристи, пък и за щастие те (ние) не се откроявахме прекалено много.
За първи път в живота си влизах в будистки храм и с изненада открих, че вътре има олтар – на Буда. И още – многобройни изображения и скулптури на различни божества, почитани от будистите. Имаше свещени книги, прилежно скътани в нишите около олтара. Даровете пред олтара на Буда отдалеч наподобяваха многоетажна торта. Но отблизо всъщност бяха плитки съдове, пълни с ориз, поставени един над друг, тук-таме банкноти, монети, паничка със сладки и други свещени символи.
Екскурзоводът, който беше будист, ни разказа, че всяка сутрин поднасят пред олтара на Буда купичка с чиста вода. А следобед поливат с нея покрива на къщата или градината, все едно със светена вода, пречистваща и предпазваща дома.
Хареса ми атмосферата на това място, пъстротата на хората, пищността на храмовете, непринудеността, омиротворението, съвместното съжителство с приемане, уважение и почит между хора, животни и системи от вярвания.
Продължихме обиколката на града с посещение на Патан, град под защитата на Юнеско, недалеч от Катманду.
Движехме се пеша из уличките и нямаше как да не забележа безбройните храмчета и светилища, присъстващи на всяка крачка! Между постройките, на пресечките, имаше дори каменни скулптури на животни (понякога оградени, намазани с червена боя – тика и разпръснати цветченца) насред улицата. На някои сгради имаше олтари, където хората се кланяха. Храмовете бяха от дърво или от камък, но винаги красиво издялани и богато украсени.
Божествата присъстваха навсякъде. Осезаемо беше преклонението на хората пред тях. Но не като сляпо подчинение или пък страхопочитание, а като естествена част от техния живот и ежедневие. Всички ритуали и жестове към тези божества изглеждаха истински и се изпълняваха с вяра. Разходихме се из Патан, видяхме много храмове и величествени пагоди, посветени на различни божества. Наоколо отново имаше групички хора по земята и духовник, който извършваше някакви свещенодействия – може би за здраве, за материална стабилност, за благополучие.
Отидохме и на площад Дърбар (в Патан), същинския център на града – с величествени храмове и някогашния кралски дворец. Всички сгради бяха от дърво, с изящни дърворезби, които са се съхранили прекрасно от няколко столетия досега. Каменни статуи на двойки животни красяха входовете на някои пагоди.
Древният площад Дърбар в Катманду беше прекалено оживен – коли, мотори, колела, рикши, пешеходци – шумно, хаотично, претоварено. Изглежда, че това беше обичайният ритъм на града. Доста различен от спокойната атмосфера и забавеното темпо около храмовете, посетени преди това. Вниманието ми се разклоняваше между това да се пазя от движението и да разглеждам храмовете наоколо. Толкова много – храм до храм, насред площада, посветени на Кришна, на Шива, на бога със слонска глава Ганеш, на войнствения бог-маймуна Хануман. На този площад блажено се излежаваха няколко свещени кравички.
Спомням си добре храма на Ганеш (богът, който спомага за преодоляване на всички пречки и препятствия). Според легендите този храм е изграден от едно единствено дърво. Беше отворен, без врати и стени, от тъмно опушено дърво, украсен с цветни гирлянди отвън и доста семпъл отвърте.
Отбихме се и в двореца на живата богиня – Кумари Деви. Усещането при мисълта, че едно дете се провъзгласява за жива богиня и се затваря в дворец, не беше приятно. А когато нейното обожествяване неизбежно приключи с първата капка кръв, това момиче се връща към нормалния свят и много често остава обречено на самота, защото „носи“ нещастие. Това ми напомни за жестокото отношение към вдовиците в Индия, показано във филма „Вода“.
В Непал сезоните са шест – пролет, ранно лято, лято-мусон, късна есен и зима.
Ние потеглихме към Дома на снега (Хималая) в следмусонния сезон или ранната есен.
Имахме си планински водач – Пурба Шерпа и двама носачи, които щяхме да срещнем в Лукла – Сонам и сина му Денди. Това момче имаше ослепителна, чаровна усмивка и почти не говореше английски.
Приключението започна от летището. Малък невзрачен терминал за вътрешни полети и невъобразима суматоха. Трескава атмосфера и големи-големи раници и денкове за експедициите. Множество трекери от цял свят.
Нещата излязоха от нашия контрол в момента, в който за Лукла излетяхме с един човек по-малко. В тази суматоха най-ценните качества бяха пробивност и нахалство, за да предредиш останалите и да качиш своята група възможно най-рано на самолета. Но нашият водач притежаваше по-различни качества – търпение, непукизъм и способността да бъде наблюдател на случващото се. Самолетчетата са малки, а времето в планината е ясно и позволява кацания и излитания обикновено преди обяд. В момента, в който времето в Лукла се влоши и заоблачи, полетите се преустановяват и разписанието отива на вятъра. Затова стремежът на всички беше да хванат по-ранен полет, иначе остават за следващия ден (при добър късмет с времето).
Какво се случи с нас? Водачът ни успя да качи на първия полет само трима от четиричленната ни групичка, с два от багажите. Пристигнахме по живо по здраво в Лукла. Полетът не беше дълъг, а гледките бяха прекрасни. От долината на Катманду (1340 м.н.в.) се озовахме в Лукла (2840 м.н.в.). Бяхме пред портите на Хималаите. Там от където тръгват всички експедиции за района Соло Кумбу и връх Еверест.
Приземихме се гладко на легендарното летище Лукла с неговата черна хроника от катастрофи. Пистата е много кратка и наистина страховито самолетът се насочва срещу хълма. Мащабите сякаш бяха умалени, а мястото – оскъдно на фона на планинския масив. Бързичко се разтоварихме и ни отведоха в хижа (лоджия) на име Тара. Красива каменна постройка с цветни дограми. После научих, че това са свещените цветове за будистите – синьо, жълто, червено, зелено и бяло, които присъстваха навсякъде – по прозорците, по драпериите над прозорците и разбира се такива бяха и молитвените флагчета.
Селото е разположено терасовидно. Виждат се самолетите, чуват се още по-ясно, а пистата е на няколко крачки. Пред хижата имаше слънчево дворче и много цветя. Наоколо обаче се спускаха облаци. Изоставеният ни спътник и останалите два багажа трябваше да пристигнат със следващия полет. Само че такъв нямаше. Струпаха се дебели, плътни облаци и заваля дъжд. Оказа се, че тази година мусонът не е приключил навреме и всеки ден вали дъжд. Веднага си спомних за пиявиците по време на мусона от мемоарите на Петър Берон.
Настанихме се в една странична постройка към лоджията. Стаите бяха двойки, малки и семпли – пътечка, прозорец и две легла, с тънки стени, които все пак осигуряваха самостоятелност. Във всяка хижа имаше обща трапезария, където всички се хранят, пийват чай и прекарват свободното си време. Това е светла и просторна стая с печка в центъра, прозорци на две или три от стените. Под прозорците – миндерчета, а пред тях едни красиво изрисувани цветни масички за хранене. Отзад е кухнята, където се приготвя храната на място и на момента – прясна и топла.
Дъждът отслабна и премина в тиха меланхолия. Моят багаж беше останал в Катманду заедно с Иван, да чака следващия полет. Беше хладно. Почувствахме се откъснати. Поразходихме се из селото, постояхме на тъжното, мокро летище и зачакахме следващия ден.
Събудихме се и беше слънчево. Дочухме бръмченото на самолет. Развълнувани като малки деца гледахме в небето и чакахме самолета на Иван, който не беше успял да се качи с нас. Благополучно пристигна и всичко беше наред. Изоставахме с един ден от програмата. Моят багаж не пристигна. Почувствах се толкова безсилна – всички топли дрешки, които си бях приготвила не бяха с мен. Моите спътници разбира се не ме оставиха на произвола на съдбата и споделиха с мен сухи дрехи. Пурба каза, че багажът ще пристигне на следващия ден, един от носачите ще остане да го изчака и ще ни настигне, а ние можем да тръгваме. Понеже и без това изоставахме, решихме да продължим към следващото село по маршрута. Почувствах се като жертва, напълно безсилна да променя ситуацията. Защо все на мен ми се губи багажът? Бях сигурна, че повече няма да го видя.
По обяд отново заваля дъжд. Но ние вече напускахме селото. Вървяхме по кални и стръмни пътеки и никак не беше забавно. От толкова планински преходи досега, точно в Хималаите ли трябваше да ни вали дъжд?
Пренощувахме в село Монджо (2835 м.н.в.). Утрото не беше по-ведро. Отново дъжд. На входа на национален парк Сагармата (в превод Майка на Света) получихме разрешително, регистрационна карта и продължихме. Преходът не беше тежък, но заради дъжда не успявах да се насладя на пейзажа. Прекосихме на няколко пъти страховити, люлеещи се висящи метални мостове. А носачите – някои бяха по джапанки, с огромни денкове на гърбовете си, прикрепени с каиш през челото, с тояжка в едната ръка и чадър в другата. Освен това по моста се случва и разминаване с товарни животни.
След няколко часа вече бяхме в Намче Базар (3500 м.н.в.). Това е най-голямото селище по маршрута и главният град на шерпите. Тук вече имахме резервация в една от най-хубавите лоджии. Имахме луксозни стаи със собствена баня, тоалетна и топла вода; с чисти чаршафи и топли завивки. И въпреки това вътре беше хладно. Лоджията беше солидна постройка на няколко етажа. Трапезарията беше с прозорци отвсякъде и с разкошна панорама към града, който заемаше амфитеатрално целия склон и се простираше още няколкостотин метра нагоре. В трапезарията беше много оживено, срещнахме познати лица от началото на трека.
Спазвахме строга безмесна диета, за да се предпазим от бактериални инфекции и други проблеми. Най-популярното местно ястие е дал бат – леща чорба, която се яде с бял ориз. Услаждаше ми се също яхнията по шерпски – вкусна зеленчукова чорба. Предлагаше се още картофено или зеленчуково къри, момо (пелмени с или без месо), пица, омлет, спагети. За закуска понякога си угаждахме с тибетски хляб – нещо като голяма мекица с масло или сладко. Видях, че приготвяха също и тибетска ечемичена каша (цампа), за която бях чела в „Моето пътуване до Лхаса“, но така и не я опитах.
Радвам се обаче, че успях да опитам тибетски маслен чай, за който също много се говореше в тази книга. Сигурно дава енергия и топлинка на тялото, обаче вкусът на солен чай с масло и мляко, не ми хареса.
Пиехме много чай, за да се стоплим. Имаше чай от прясна мента, пресен джинджифил, разтворим чай с вкус на лимон и портокал, черен чай, масала, непалски чай с мляко. Предлагаха се също бира и газирани напитки.
Намче Базар е пазарен град – сувенири, занаяти и планинска екипировка. Веднага се обзаведох с топла пухенка, каквито тук носеха всички, дори и будистките монаси. Поуспокоени, че нещата отново са под контрол и доволни от удобствата в хижата, преди да изпратим още един дъждовен и хладен ден моят багаж пристигна.
Тогава научих няколко урока: да пътувам с малко багаж и с най-необходимото; да не се привързвам към вещи; да бъда спокойна, защото дори да ми се загуби багажът, винаги ще ме настигне.
Кумджунг беше нашата цел на другия ден. Разходка през деня за аклиматизация до 3800 м.н.в. По-малко дъжд, повече вятър и гъсти облаци отвсякъде. Посетихме хотел Еверест Вю на 3880 м.н.в. След това – единствената болница в района в село Кунде, основана от сър Едмънд Хилари, както и училището в Кумджунг. Разгледахме манастира (гомба) в Кумджунг, съхраняващ „скалпа на Йети“, и се почерпихме в една нетрадиционна пекарна с ябълков пай и чай масала. Отново се учудих колко пищни са отвътре будистките храмове.
На връщане към Намче Базар се разкриваха очарователни гледки. Треви, храсти и дръвчета се червенееха и жълтееха в есенни краски и наподобяваха хармоничната подредба на японска градина. По пътя имаше големи молитвени камъни с издялани букви, оцветени в бяло. А Намче Базар, сгушен уютно в склона на планината се прокрадваше през разкъсаните облаци. Цветните покриви на къщите се шаренееха пред погледа ни.
Това беше последната ни нощувка тук. Преди да се приберем в лоджията забелязахме нещо да просветва в небето. Облаците ги нямаше – светлееше един снежен връх високо над нас – Тамсерку.
Потеглихме към Тенгбоче с по-леко и по-ведро настроение. Слънцето ни се усмихна за първи път откакто бяхме в Хималаите. Изведнъж този облачен похлупак, който ни притискаше дни наред се махна. Видях, че дърветата имат върхове. Видях над гората красиво синьо небе, а в него живееха едни снежни великани. Недостижими, прелестни, божествени. Мащаби непонятни и необятни. Ако ние се намирахме на 3500 м.н.в, т.е. високо в планината и започвахме да усещаме ‘разредения’ въздух, тези върхове бяха на още 5000 метра над нас!
И точно там някъде в края на Намче Базар, Митко ми посочи панорамата от снимката. Същата снимка, този път на живо пред очите ми. Нивите се зеленееха след дъждовния сезон, а снегът по върховете беше намалял.
Високо над хоризонта и далече пред нас се разкриваха Еверест, Нупце, Лотце и Ама Даблам. Ама Даблам беше най-близо до нас и ме впечатли най-силно.
Вървяхме към Тенгбоче по красив панорамен път, високо над речна долина. Срещнахме дори стадо диви кози. И истински големи якове, претоварени, които драпаха по склона с изплезен език. На рогата бяха закичени с вълнени пискюлчета подобни на мартенички.
Преходът този ден беше най-живописен. Около манастира Тенгбоче (3850 м.н.в) има селище от лоджии. Една експедиция си опъна палатков лагер. Разходихме се в околността до 4000 м.н.в. за аклиматизация. Падна мъгла. Влязохме в манастира и присъствахме на пуджа, будистка служба. На следващия ден тръгнахме към Дингбоче.
Вървейки към Дингбоче се приближавахме и към Ама Даблам. Сякаш ни примамваше, като ту се криеше, ту се показваше. Влюбих се в този връх. Името му се превежда като Майчина огърлица. След около 3-4 часа пристигнахме в Дингбоче (4200 м.н.в.). Това село беше по-различно от останалите. Наоколо вече нямаше дървета, а само трева и ниски храсти. Беше съвсем открито. Настанихме се в най-прекрасната лоджия на света – хотел Брайт стар – заради стопаните и заради гледката. До сградата имаше малка зеленчукова градинка, където растеше една тъмно зелена салата, подобна на спанак. Използваха я в яхнията по шерпски.
Между хотелските постройки имаше чудесна равна полянка, на завет от вятъра и щедро огрявана от слънцето през целия ден. А най-удивителното беше, че докато седиш на слънчице пред теб блести, сияе и те заслепява Майчината огърлица.
Имахме ден за аклиматизация до едно близко връхче Нангкарцханг (5100 м.н.в.). Поляните в подножието му бяха обсипани с еделвайси, мънички, сухи цветчета. Брулеше вятър и пъплех задъхано нагоре. Наградата беше погледът към вр. Ама Даблам, тюркоазеното езеро и долината.
На следващия ден продължихме към Лобуче, село на 5200 м.н.в. Пуст и брулен от вятъра пейзаж. След още един ден в ранно утро хванахме пътя към Горакшеп, Кала Патар и базовия лагер на Еверест. Беше тъмно, земята – скована от студ. Каменисто и безжизнено. Ослепително снежният връх Пумори доминира на хоризонта, гордо изпъчен в небето. А пред него – едно малко кафяво хълмче (на фона на останалите великани) с височина 5600 м. и име Кала Патар е моята крайна цел на прехода в Хималаите. Защо Кала Патар? За аклиматизация и най-вече заради близката панорама към Еверест, която предлага. Молитвените знаменца се ветреят, Еверест е насреща – толкова близо и толкова далеч, а надолу е ледникът Кумбу.
Спомням си думите на Людмил Янков: Всъщност Еверест не може да бъде победен. Той може да позволи да бъде докоснат, изкачен, изживян, но не и покорен или завоюван. Изпитах благодарност към планината, че ме допусна до себе си.
Спускаме се в Дингбоче. Отпочиваме и групата се разделя на две.
Двамата алпинисти ще поемат към връх Имжаце (известен като Айлънд пик), а двамата туристи ще се върнем до Намче Базар, където ще ги изчакаме няколко дни.
Това бяха няколко дни, в които времето сякаш беше спряло.
Стискахме палци за успешното изкачване на Имжаце и се размотавахме безгрижно.
Експедицията до Айлънд пик беше успешна. Групата ни се обедини отново и не след дълго бяхме отново в Катманду.
Бактапур беше още едно място, което много ми се искаше да посетим и което толкова много ми хареса, че надмина всичките ми очаквания и заслужава самостоятелен разказ.
Това е историческо градче недалеч от Катманду, дотам обаче се подрусвахме по прашен път около 1 час в задръстване! На входа на града бяха разпръснати платнища, върху които се сушеше ориз, имаше и много плетени рогозки от оризова слама. В стария град се влиза през едни внушителни дървени порти, след като си купиш билет. Това е като град-музей – архитектурен и етнографски резерват. Само че това беше един истински жив град, а не просто комплекс от ценни исторически сгради.
Сякаш престъпихме няколко столетия назад. Всички храмове, пагоди, светилища и дворци, които видяхме бяха изключителни. Но това, което ме плени в Бактапур беше атмосферата, обитателите, тяхното ежедневие. Чистенето и сушенето на ориза се извършваше насред площада. Прочутите глинени съдове се ваеха и печеха на площада. Жена седеше на земята и нижеше герданчета. Свободно се разхождаха кози и кокошки. Жени наливаха вода в големи метални съдове от една чешма. Мъже подремваха безгрижно в предверията на храмове. Наблюдавах с огромен интерес ежедневието на бактапурци.
Къщите изглеждаха разкривени и паянтови, но какви дърворезби ги красяха! Такава прелест, особено характерни бяха решетките на прозорците, дограмите и обкова. Изящно изкуство. И тук домовете и магазините бяха украсени с гирлянди от цветя или изрисувани цветни символи. Вървях и снимах крадешком хората с техните занимания. Бакалинът, който четеше вестник, шивачът с кучето под дюкяна, масата с пържена рибка и котето, което се облизва непосредствено до нея. Богато нареденият щанд на зарзаватчията, бръснарницата, магазинът за платове, за шалове, бакалията и металните тенекии, пълни със зърно, чувалите с брашно.
Бактапур, със своето темпо и с прекрасните си колоритни обитатели, се запечата в паметта ми. Носи ми мило усещане за една отминала епоха и за простичко, спокойно и смирено съществуване. С удоволствие бих се върнала там за по-дълго време.
Има още много места, до които успяхме да се докоснем – улиците на Тамел, статуята и храма на спящия Вишну в Катманду, празника на светлината дивали, на който ни поканиха в Намче Базар.
През целия ни престой в Непал не мислех и не се тревожех за нищо. Освен грижата да изпратя съобщение през интернет до вкъщи, че сме добре. Сякаш света, от който идвах се беше изпарил и ежедневието ми имаше съвсем различен ритъм и приоритети. Да се нахраниш, да се облечеш топло, да се наспиш, да се чувстваш добре, да си събереш багажа, да се придвижиш до следващата хижа. Освободих се от монотонния ритъм на обичайното ежедневие, откъснах се от всякакви притеснения, натрапчиви мисли, тревожност, неудоволетворение. Шокът при завръщането беше голям – от безгрижно скитащо дете сред природата, изведнъж се озовах в собственото си легло, събудена от безмилостната аларма за работа.
Тогава не разбирах, но сега знам – трябва да присъстваш напълно и изцяло в настоящия момент. Само по този начин можеш да бъдеш пълноценен и да изживяваш истинско щастие.
Огледалото на Мира 